Майчина болка: Историята на Мария и Теодор

– Тео! – извиках, когато го видях да пресича булеварда пред НДК. Гласът ми се разнесе сред шума на трамваите и автомобилите, а сърцето ми туптеше лудо. Той се обърна за миг, погледна ме с онзи поглед, който някога беше изпълнен с обич, а сега беше празен и студен. После просто продължи напред, сякаш съм въздух.

Стоях като вкаменена. Хората минаваха покрай мен, някои ме поглеждаха с любопитство, други с досада. В този момент си спомних всичко – безсънните нощи, когато го люлеех на ръце, докато температурата му не спадне; сутрините, в които се лишавах от закуска, за да има той топла баничка за училище; годините, в които работех на две места, за да не му липсва нищо. А сега той… той дори не ме познава.

Върнах се у дома със свити рамене и тежест в гърдите. Апартаментът ми в „Люлин“ беше тих и празен. Седнах на дивана и се загледах в старите снимки по стената – Теодор на първия учебен ден, Теодор с усмивка до коледната елха, Теодор с мен на морето в Несебър. Кога се промени всичко?

Телефонът ми иззвъня. Беше сестра ми Даниела.
– Мария, как си? – попита тя с онзи глас, който винаги усеща болката ми.
– Видях Тео днес… – прошепнах.
– И? Говорихте ли си?
– Не… Той… той се престори, че не ме познава.
От другата страна настъпи тишина.
– Може би е бил зает… – опита се да ме утеши Даниела.
– Не беше зает. Просто не искаше да ме види.

Сълзите ми потекоха по бузите. Спомних си последния ни разговор преди две години. Тогава той ми каза:
– Мамо, не можеш да контролираш живота ми! Не съм вече дете!
– Тео, аз само искам най-доброто за теб…
– Най-доброто според теб! Аз искам да замина за чужбина, да уча там! Тук няма бъдеще!
– Но как ще се оправиш сам? Пари нямаме…
– Ще работя! Ще се справя! Само не ми пречи!

Тогава тръшна вратата и изчезна. Писах му стотици съобщения – без отговор. Пращах му пари по банковата сметка, когато разбрах от приятели, че е останал без работа. Никога не получих дори едно „благодаря“.

Вечерта седнах на масата с чаша чай и започнах да пиша писмо до него. Не знаех дали ще го изпратя някога.
„Скъпи Тео,
Знам, че си ядосан. Знам, че може би съм направила грешки. Но всичко, което съм правила, беше от любов към теб. Ти си моят свят. Моля те, не ме забравяй.“

На следващия ден отидох до кварталния магазин. Продавачката Маргарита ме погледна загрижено:
– Марийче, пак ли си сама?
– Да… Тео не се е обаждал отдавна.
– Знам какво е… И моят син замина за Германия и все по-рядко звъни. Сякаш ги губим…

Вечерта Даниела дойде у нас с домашна баница.
– Не можеш да живееш само за него – каза тя строго. – Имаш себе си! Имаш мен!
– Но аз съм майка му… Как да спра да го обичам?
– Не ти казвам да спреш да го обичаш. Но трябва да приемеш, че той е пораснал и има свой път.

Погледнах я през сълзи:
– А ако никога не се върне? Ако никога повече не ме потърси?
– Ще боли… Но ще оцелееш. Защото си силна жена.

Дните минаваха бавно. Работех като чистачка в близкото училище – същото училище, където Тео беше ученик. Всяка сутрин минавах покрай класната му стая и усещах как сърцето ми се свива от спомени.

Една вечер получих съобщение във Viber:
„Мамо, добре съм. Работя много. Не се тревожи.“
Само това. Без „обичам те“, без „липсваш ми“. Но все пак беше нещо.

Седнах на леглото и се разплаках – този път от облекчение и болка едновременно. Може би някой ден ще намерим път един към друг. Може би любовта ми ще го върне у дома.

Но понякога се питам: Достатъчна ли е майчината любов? Или понякога трябва да пуснем децата си да летят сами, дори ако това означава да ги изгубим завинаги?

Какво мислите вие? Ако бяхте на мое място, щяхте ли да продължите да чакате или щяхте да се опитате да забравите?