Майчина правда: Когато любовта не стига

– Защо пак на Петя даде най-голямото парче баница, мамо? – гласът ми трепери, докато гледам как майка ми Мария слага пред сестра ми поредната порция, а пред мен – само остатъци.

– Не започвай пак, Лилия! – отвръща тя с онзи тон, който ме кара да се чувствам малка и ненужна. – Петя има нужда, тя работи толкова много, а ти… ти си добре.

Стиснах зъби. Иван, мъжът ми, седеше до мен и мълчеше. Винаги мълчи. Винаги избира тишината пред скандала, а аз – аз се давя в нея.

В нашето семейство справедливостта винаги е била разменна монета. Майка ми обожаваше Петя – по-малката ми сестра, златното дете. От малки тя получаваше новите дрехи, а аз – останалото. На рождения й ден къщата се пълнеше с гости и подаръци, а на моя – само една торта и „Честито“. Казвах си, че ще порасна и всичко ще се промени. Но не стана така.

Сега съм на 34, омъжена за Иван, живеем в двустаен апартамент в Люлин. Работя като учителка в детска градина, а той е шофьор на такси. Парите не стигат, но се справяме. Или поне така си мислех.

Всяка неделя ходим при майка ми на обяд. Традиция. Тя настоява – „Семейството трябва да е заедно!“ Но всяка неделя усещам как се смалявам все повече. Петя идва с новата си чанта, с новия си приятел – този път е адвокат. Майка ми сияе до нея.

– Петенце, как беше на работа? Разказвай! – пита я тя, докато сипва супа само в нейната чиния.

– Ами… добре е. Мисля да кандидатствам за повишение – отговаря Петя и хвърля поглед към мен.

– Браво! Ти винаги си била най-умната! – възкликва майка ми.

Аз преглъщам буцата в гърлото си и се усмихвам насила. Иван ме стиска за ръката под масата.

– А ти, Лили? Как са децата в градината? – пита ме майка ми между другото.

– Добре са… – започвам, но тя вече не слуша. Вниманието й е върху Петя.

След обяда мия чиниите сама. Петя стои в хола с майка ми и обсъждат новия сериал по телевизията. Иван излиза да пуши на балкона. Чувствам се невидима.

Вечерта вкъщи избухвам:

– Не мога повече! Всяка неделя едно и също! Защо винаги трябва да търпя това унижение?

Иван въздиша:

– Лили, това е майка ти… Може би просто така си е свикнала.

– Не е честно! – крещя аз. – Искам да ме вижда! Да ме чуе! Да ме обича така, както обича Петя!

Той ме прегръща неловко. Знам, че не разбира напълно болката ми.

На следващата неделя решавам да не отида. Оставам вкъщи и плача цял ден. Телефонът звъни – майка ми:

– Къде сте? Всички сме тук! Петя донесе торта!

– Не се чувствам добре – излъгах.

– Ех, Лилия… винаги си била толкова чувствителна… – въздъхна тя и затвори.

Чувствам се виновна. Но и облекчена.

Минават дни. Петя ми пише съобщение:

„Лили, какво става? Мама е притеснена. Защо не идваш?“

„Уморих се да съм невидима“, отговарям кратко.

Тя не пише повече.

В работата съм разсеяна. Децата ме питат защо съм тъжна. Една от майките ме прегръща:

– Всичко ще се оправи, Лилия. Ти си добър човек.

Но аз не вярвам вече в доброто.

След месец майка ми ме кани на рождения си ден. Събирам сили и отивам с Иван. Къщата е пълна с хора, всички поздравяват Петя първо. Аз стоя до стената.

По някое време майка ми идва при мен:

– Лили… защо си толкова тъжна?

Поглеждам я право в очите:

– Защото никога не съм била достатъчна за теб.

Тя замръзва. За първи път виждам объркване в погледа й.

– Не знаех… – прошепва тя.

– Знаеше. Просто не ти пукаше достатъчно – отвръщам тихо.

Тръгвам си рано тази вечер. По пътя Иван мълчи, но този път усещам подкрепата му.

Вкъщи плача дълго. После сядам и пиша писмо до майка ми:

„Мамо,
Винаги съм искала само едно – да ме обичаш така, както обичаш Петя. Да ме виждаш такава, каквато съм – с всичките ми недостатъци и страхове. Не искам повече да се боря за трохи от твоята любов. Искам да бъда свободна от болката да не съм достатъчна за теб.
Лилия“

Не знам дали ще го прочете или ще го разбере някога. Но аз го написах за себе си.

Сега стоя пред прозореца и гледам как дъждът се стича по стъклото. Питам се: Колко още жени като мен живеят в сянката на нечия чужда любов? И кога ще спрем да чакаме справедливост там, където никога не е имало място за нас?