Майчина смелост: Роден с теб

– Пак ли ще го заведеш в парка? – гласът на майка ми трепереше от тревога, докато връзвах връзките на обувките на Калоян. – Знаеш какво говорят хората…

Стиснах зъби и не отговорих веднага. Погледнах сина си – петгодишен, с огромни кафяви очи и белег, който се спускаше от лявата му вежда до края на устната. За мен той беше най-красивото дете на света. За другите – „онова момче с петното“.

– Ще го заведа, мамо – отвърнах тихо. – Той има право да играе като всички останали.

Излязохме навън. Въздухът ухаеше на липа, а слънцето се прокрадваше между клоните. Калоян тичаше напред, а аз усещах погледите по гърба си. Всяка майка, всяко дете – всички гледаха към нас. Чувах шепота: „Горкото дете…“, „Дали е болно?“, „Защо не го заведат на лекар?“

Седнахме на пейката до пързалката. Калоян се опита да се включи в играта на другите деца, но едно момиченце се дръпна назад и извика:

– Мамо, защо лицето му е такова?

Майка ѝ я дръпна рязко:

– Не говори така! – после ме погледна с онзи съчувствен, но и отблъскващ поглед.

Калоян се върна при мен със сведена глава.

– Мамо, защо не искат да играят с мен?

Сърцето ми се разкъса. Прегърнах го силно.

– Защото не те познават още, Калояне. Но ти си най-смелият и добър човек, когото познавам.

Вечерта вкъщи майка ми настоя:

– Трябва да говориш с докторите! Може да има операция…

– Не искам да го променям! – избухнах аз. – Искам хората да се научат да приемат различното!

Мъжът ми, Георги, мълчеше. Знаех, че и той страдаше, но не знаеше как да помогне.

Седмици наред се борех със себе си. Виждах как Калоян става все по-затворен. Веднъж го чух да си шепне пред огледалото:

– Ако нямах това петно…

Тогава взех решение. На следващия ден отидох при един татуист в квартала.

– Искам същия белег като на сина ми – казах му.

Той ме изгледа невярващо:

– Сигурна ли сте?

– Напълно.

Болеше. Но болката беше нищо пред болката в душата ми. Когато се прибрах вкъщи и Калоян ме видя, очите му се разшириха:

– Мамо… ти си като мен!

Прегърнах го.

– Да, Калояне. И винаги ще бъда до теб.

На следващия ден отидохме пак в парка. Погледите бяха още по-изненадани. Някои хора се споглеждаха, други шепнеха по-силно. Но този път не ме интересуваше.

Една жена се приближи:

– Извинете… това истинско ли е?

– Да – казах твърдо. – Защото няма нищо срамно в това да си различен.

Постепенно хората започнаха да гледат по друг начин на Калоян. Децата вече не го отбягваха толкова. Майките ме поздравяваха с кимване.

Вкъщи майка ми плака:

– Не можеш да си представиш какво ще кажат съседите…

– Не ме интересува! – отвърнах аз. – Важно е Калоян да знае, че е обичан такъв, какъвто е.

Георги ме прегърна за първи път от месеци:

– Гордея се с теб.

С времето белегът стана част от мен – и от нашето семейство. Калоян започна да се усмихва повече, да разказва шеги, да кани приятели у дома.

Една вечер седнахме тримата на терасата и гледахме залеза над Пловдив.

– Мамо, ти си най-смелата майка на света – прошепна Калоян.

Погалих го по косата и си помислих: Дали някога ще спрем да делим хората на „различни“ и „нормални“? Колко още деца трябва да страдат, за да разберем, че красотата е в сърцето?