Майчина справедливост: Когато любовта не стига – Историята на една снаха в българско семейство

– Пак ли ти, Даниела? – гласът на леля Пенка проряза тишината в кухнята като нож. Стоях с ръце, потопени в сапунена вода, а тя ме гледаше с онзи изпитателен поглед, който никога не ме оставяше да забравя, че съм чужда в този дом. – Ако ще чистиш картофите, поне ги прави като хората!

Стиснах зъби. Не беше първият път. Нито последният. Откакто се омъжих за Стефан, животът ми се превърна в безкрайна битка за признание. Всяка неделя, когато цялото семейство се събираше в малката ни панелка в Люлин, усещах как въздухът се сгъстява от напрежение. Мария – зълва ми, винаги сияеше до майка си. Леля Пенка я обсипваше с похвали: „Марийче, ти си ми гордостта! Само ти знаеш как да направиш баница като хората!“. А аз? Аз бях просто жената на Стефан – тази, която никога не прави нищо както трябва.

Понякога се чудех дали изобщо има смисъл да се боря. Стефан беше добър мъж, но често мълчеше, когато майка му ме унижаваше. Веднъж, след като леля Пенка ме нарече „немарлива“, се затворих в банята и плаках дълго. Стефан почука тихо на вратата:

– Дани, излез де… Не й обръщай внимание.

– Лесно ти е на теб! – изкрещях през сълзи. – Ти си й синът! Аз съм само снаха!

Той въздъхна тежко и замълча. Тогава разбрах – сама съм в тази битка.

Годините минаваха. Родих дъщеря ни Ива и си мислех, че това ще промени нещо. Че леля Пенка ще ме приеме като част от семейството. Но не – тя дори не дойде в болницата да ме види. Когато за първи път донесох Ива у дома, леля Пенка само погледна бебето и каза:

– Е, поне прилича на баща си.

Сърцето ми се сви. Всяко нейно изречение беше като убождане с игла. Мария пък роди момче – Виктор. Тогава леля Пенка организира голямо празненство, покани всички съседи и роднини. За Ива нямаше такова тържество.

Една вечер, докато миех чиниите след поредната семейна вечеря, чух как леля Пенка говори с Мария в хола:

– Само ти можеш да разчиташ на мен, Марийче. Даниела… тя никога няма да стане истинска част от нашето семейство.

Сълзите ми капеха във водата. Чудех се защо любовта ми към Стефан не е достатъчна. Защо усилията ми остават невидими? Защо трябва да се доказвам всеки ден?

Един ден събрах смелост и седнах срещу леля Пенка на масата.

– Лельо Пенко, искам да поговорим.

Тя ме изгледа студено:

– Какво има?

– Чувствам се чужда тук. Каквото и да направя, все не е достатъчно. Какво трябва да направя, за да ме приемете?

Тя замълча за миг, после отвърна:

– Ти никога няма да бъдеш като Мария. Тя е моята дъщеря.

– Но аз обичам сина ви! Обичам това семейство! – гласът ми трепереше.

– Любовта не е всичко, Даниела. Трябва да знаеш мястото си.

Тогава разбрах – никога няма да бъда приета напълно. В този момент влязоха Стефан и Ива. Дъщеря ми ме прегърна:

– Мамо, обичам те!

Погледнах я и усетих топлина в гърдите си. Може би това е моето семейство – аз, Стефан и Ива. Може би не трябва да търся признание там, където няма да го получа.

Но болката остана. Всяка Коледа, всяка Великденска трапеза – винаги усещах разликата. Един ден Ива ме попита:

– Мамо, защо баба обича повече Виктор?

Не знаех какво да й кажа. Прегърнах я силно и прошепнах:

– Понякога хората не могат да обичат всички еднакво.

Стефан започна да забелязва напрежението. Една вечер седнахме двамата на балкона.

– Дани… Знам, че ти е тежко. Но това е майка ми…

– А аз? Аз не заслужавам ли уважение? Не заслужавам ли поне малко признание?

Той замълча. После ме хвана за ръката:

– Ще говоря с нея.

Но нищо не се промени.

Веднъж дори избухнах пред всички:

– Стига! Омръзна ми да бъда невидима! Омръзна ми да се боря за вашето одобрение!

Леля Пенка ме изгледа с презрение:

– Ако не ти харесва – вратата е там!

Погледнах Стефан. Той наведе глава.

Тогава взех решение – ще живея за себе си и за детето си. Ще спра да търся любов там, където няма почва за нея.

Днес вече не плача толкова често. Научих се да ценя малките моменти щастие с Ива и Стефан. Но понякога нощем се питам: Защо някои майки не могат да обичат всички свои деца еднакво? Защо любовта понякога просто не стига?

А вие… изпитвали ли сте някога тази болка? Как бихте постъпили на мое място?