Майчинство: Сметка или Любов? – Един сватбен подарък, който преобърна всичко

– Мамо, това ли е всичко? – Гласът на дъщеря ми Виктория трепереше, но не от вълнение, а от разочарование. Стоеше пред мен в бялата си рокля, а в ръцете ѝ беше пликът, който ѝ дадохме с баща ѝ като сватбен подарък. Вътре имаше 500 лева – сума, която за нас не беше малка, но явно за нея беше недостатъчна.

В този миг времето спря. Чувах как гостите се смеят и наздравиците ехтят в ресторанта, но аз стоях като вцепенена. Погледнах към съпруга си, Георги, който се опитваше да скрие смущението си зад чаша ракия. „Това ли е всичко?“ – думите ѝ се забиха в мен като нож.

Виктория винаги беше нашата гордост – отличничка, завърши Софийския университет, намери си работа в голяма фирма. От малка мечтаеше за приказна сватба и ние направихме всичко възможно да ѝ я осигурим. Взехме заем, за да помогнем с организацията – платихме за ресторанта, украсата, дори за фотографа. Но явно това не беше достатъчно.

– Вики, знаеш, че дадохме всичко от себе си – прошепнах аз, усещайки как очите ми се пълнят със сълзи.

– Мамо, всички приятели на Иван получиха по 2000-3000 лева от родителите си! – гласът ѝ вече беше по-остър. – А вие…

– Вики! – намеси се Георги. – Не е въпросът в парите. Ние ви обичаме и искаме да сте щастливи.

Тя само поклати глава и се отдалечи. Останахме сами сред шума и светлините на празника, а аз се почувствах по-самотна от всякога.

След сватбата вкъщи беше тихо. С Георги почти не говорехме. Той се затвори в себе си, а аз не можех да спра да мисля за думите на дъщеря ни. Къде сбъркахме? Дали прекалено много сме я глезили? Или пък не сме ѝ показали достатъчно ясно какво значи да цениш усилията на другите?

Седмица по-късно Виктория ни покани на гости в новия им апартамент. Отидохме с домашна баница и бурканче сладко от смокини – нещо, което винаги обичаше като малка. Посрещна ни хладно.

– Мамо, тате, благодаря ви, че дойдохте – каза тя делово. – Но искам да поговорим сериозно.

Погледнах я – вече не беше онова малко момиченце с плитки и лунички. Пред мен стоеше зряла жена с твърд поглед.

– Знам, че ви е било трудно – започна тя. – Но понякога имам чувството, че не ме разбирате. Всички около мен получават повече подкрепа от родителите си – не само финансово, а и морално.

– Вики, ние винаги сме били до теб – прекъснах я аз. – Помниш ли колко нощи не съм спала, докато учеше за изпити? Или как ти купихме първия лаптоп с последните си спестявания?

– Знам… Но светът се промени, мамо. Всички искат повече. И аз искам повече.

Тези думи ме удариха като шамар. Какво значи „повече“? Повече пари? Повече внимание? Или просто повече признание?

Георги мълчеше. Видях как ръцете му треперят върху чашата с вода.

– Вики, ние сме обикновени хора – каза той тихо. – Не можем да ти дадем това, което дават богатите родители на Иван. Но ти дадохме всичко от себе си.

Тя въздъхна и се обърна към прозореца.

– Може би трябва да спрем да очакваме толкова много един от друг – прошепна тя.

В този момент усетих как нещо се скъса между нас. Не беше просто спор за пари или подаръци – беше пропаст между поколенията, между ценностите ни.

В следващите дни се опитах да говоря с нея по телефона, но разговорите ни бяха кратки и повърхностни. Чувствах се ненужна, излишна в живота ѝ.

Една вечер седнах на балкона с чаша чай и започнах да прелиствам стар албум със снимки. Видях малката Вики с усмивка до ушите на първия учебен ден; после на абитуриентския бал; после на дипломирането ѝ… На всяка снимка бяхме заедно, щастливи, без значение дали имаме много или малко.

Запитах се: кога парите станаха по-важни от любовта? Кога започнахме да измерваме обичта със суми?

На следващия ден реших да напиша писмо на дъщеря си:

„Вики,

Знам, че времената са трудни и че светът изисква много от младите хора като теб. Но искам да знаеш, че нашата любов никога няма да бъде измерена в пари или подаръци. Дадохме ти всичко от себе си – време, грижа, подкрепа. Ако някога съм те разочаровала, прости ми. Но вярвам, че един ден ще разбереш колко струва истинската обич.“

Оставих писмото в пощенската ѝ кутия и се прибрах със свито сърце.

Минаха седмици без отговор. Един ден телефонът ми звънна – беше Виктория.

– Мамо… Прочетох писмото ти. Извинявай… Може ли да дойдеш утре на гости? Искам да поговорим.

Сълзите ми потекоха сами.

Сега стоя пред вратата ѝ с домашна баница и бурканче сладко от смокини. Не знам какво ще ми каже. Не знам дали ще можем да върнем времето назад.

Но се питам: кога забравихме какво значи семейство? И дали някога ще успеем отново да бъдем истински близки?