„Майка, която не е поканена на сватбата на дъщеря си“ – Историята на една разбита връзка

– Мамо, моля те, не идвай на сватбата.

Тези думи още кънтят в ушите ми. Седях на кухненската маса, стиснала чашата с чай толкова силно, че пръстите ми побеляха. Мария стоеше срещу мен, с очи, които не можеха да срещнат моите. Беше ми дъщеря, моето момиче, а сега сякаш пред мен стоеше непозната жена.

– Какво? – прошепнах. – Това е твоят най-важен ден. Аз съм ти майка…

– Знам, мамо. Но… Просто не искам да се карате с Петър. Не искам напрежение. Моля те.

Петър. Още от първия ден, в който го доведе у дома, нещо в мен се сви. Не беше лош човек – работеше като счетоводител в една фирма в Люлин, имаше стабилна работа, беше учтив. Но усещах хлад между нас. Не харесваше начина, по който се шегувам с Мария, не харесваше как ѝ давам съвети за всичко – от това как да си готви боб до това как да си подреди живота. Виждах го по погледа му – едно леко повдигане на веждите, едно „мхм“ през зъби, когато се опитвах да се включа в разговорите им.

Мария винаги беше моята малка приятелка. След като баща ѝ ни напусна, когато тя беше на шест, останахме само двете. Заедно минавахме през всичко – първите ѝ тройки по математика, първите ѝ любовни разочарования, първата ѝ работа като сервитьорка в кварталното кафене. Всяка вечер си правехме какао и си разказвахме тайни. Когато се премести в малката гарсониера под наем в Студентски град, плаках цяла нощ. Но бях горда – „Дадох ѝ крила“, казвах си.

Когато ми каза за Петър, първо се зарадвах. После започнаха дребните промени – спря да ми звъни всяка вечер, започна да отказва нашите традиционни съботни разходки из Борисовата градина. „Мамо, Петър иска да сме само двамата днес.“ „Мамо, Петър не обича да обсъждаме личните ни неща.“

Веднъж на вечеря у нас Петър ме прекъсна:

– Госпожо Иванова, мисля, че Мария е достатъчно голяма сама да решава какво е най-добро за нея.

Погледнах го втренчено:

– Аз съм ѝ майка. Знам я по-добре от всеки друг.

Мария се смути и смени темата. Но оттогава сякаш между нас се появи невидима стена.

Седмици наред се опитвах да говоря с нея. Пращах ѝ съобщения: „Как си?“, „Липсваш ми“, „Да се видим?“. Отговорите ставаха все по-кратки: „Добре съм“, „Заета съм“, „Ще ти пиша“.

Когато ми каза за сватбата, очаквах да ми разкаже за роклята, за ресторанта, за гостите. Вместо това получих покана… да не идвам.

– Мамо, не искам скандали на сватбата си. Знам какво мислиш за Петър. Знам какво казваш на леля Галя по телефона…

– Аз просто се тревожа за теб! – извиках през сълзи.

– Не искам повече да ме контролираш! – гласът ѝ трепереше.

В този момент разбрах – бях я загубила. Не като дете, а като приятелка.

Седях сама в апартамента си в Младост и гледах старите снимки – Мария с плитки на първия учебен ден; Мария с усмивка до коледната елха; Мария на бала си с роклята, която избрахме заедно. Чудех се къде сбърках. Дали трябваше по-рано да я пусна? Дали трябваше да приема Петър такъв, какъвто е?

Леля Галя ми звънна:

– Какво ще правиш сега?

– Не знам… – прошепнах. – Може би ще отида до морето сама. Или ще си купя нова книга.

– Ще мине… Всичко минава.

Но болката не минаваше. Всяка сутрин се будех с мисълта: „Днес ли ще ми се обади? Днес ли ще поиска прошка?“

Седмица преди сватбата получих съобщение: „Мамо, надявам се някой ден да ме разбереш.“

Петър беше спечелил битката за Мария. А аз останах сама със спомените и въпросите си.

Сега пиша тази история и се питам: Кога една майка трябва да спре да бъде приятелка и да стане просто майка? Кога любовта започва да задушава вместо да дава крила? Кажете ми – вие как бихте постъпили?