Майка между два свята: Когато домът на дъщеря ти не е твоят дом

— Мамо, не мога да говоря сега, имам важна среща по Zoom! — гласът на дъщеря ми Елица прозвуча остро от спалнята ѝ, докато аз стоях в коридора с чаша чай в ръка и се чудех дали да ѝ предложа нещо за хапване. В този момент осъзнах, че съм се превърнала в гостенка в собствения живот на детето си.

Преди седмица напуснах апартамента на сина ми и снаха ми в Люлин. Там не се чувствах добре — Мария, снаха ми, беше винаги заета, а аз усещах, че присъствието ми ѝ тежи. Всяко мое движение — дали ще измия чиниите или ще сгъна дрехите на внучката — сякаш беше грешно. Един ден Мария ми каза: „Майко, може би е по-добре да си починете малко у вас или при Елица.“ Усетих как думите ѝ ме пронизаха като игла. Не съм искала да бъда в тежест, просто ми липсваше семейството.

Обадих се на Елица. Гласът ѝ беше топъл, но леко напрегнат: „Разбира се, мамо, ела за няколко дни.“ Събрах багажа си — няколко дрехи, лекарствата и снимката на покойния ми съпруг Борис. Качих се на автобуса към Младост с надеждата, че там ще намеря спокойствие.

Още първата вечер разбрах, че нещата няма да са лесни. Елица работеше до късно пред компютъра си, а зет ми Петър се прибра уморен и почти не ме погледна. Опитах се да помогна с вечерята, но Елица само каза: „Мамо, не се притеснявай, ще се оправим.“

На следващата сутрин станах рано и започнах да чистя кухнята. Чувах как Елица шепне по телефона: „Мамо пак е тук… Не знам как да ѝ кажа, че ми е трудно.“ Сърцето ми се сви. Не исках да бъда бреме. Но къде да отида? Вкъщи съм сама откакто Борис почина преди две години. Стените ме задушават, а тишината ме убива.

Вечерта седнахме тримата на масата. Опитах се да започна разговор:
— Петре, как е работата?
Той само сви рамене: — Както винаги.
Елица ме погледна уморено: — Мамо, трябва да разбереш, че тук имаме свои навици. Не е като у вас…

Замълчах. Спомних си как преди години тя идваше при мен с всичките си тревоги — първото ѝ гадже, изпитите в университета… А сега сякаш между нас имаше стена.

На третия ден забелязах, че Елица избягва да стои с мен в една стая. Когато я попитах дали съм направила нещо нередно, тя избухна:
— Мамо, обичам те, но ми е трудно! Имам работа, грижа се за децата и за Петър… Не мога да мисля и за теб постоянно!

Сълзите напълниха очите ми. Не знаех какво да кажа. В този момент внучката ми Лили влезе в кухнята:
— Бабо, ще ми прочетеш ли приказка?

Прегърнах я силно. Само тя сякаш усещаше нуждата ми от близост.

Седнах сама на балкона с чаша чай и гледах светлините на града. Спомних си майка си — как живееше с нас до края на живота си. Никога не съм си помисляла да ѝ кажа, че ми пречи. Но времената са други…

На следващия ден Елица ме помоли да поговорим:
— Мамо, знам, че ти е трудно. Но и на мен не ми е лесно. Имам нужда от пространство… Може би трябва да помислиш дали няма да ти е по-добре у вас или при някоя приятелка?

Тези думи ме удариха като шамар. Не съм искала да бъда товар за никого. Просто исках да бъда част от живота им.

Събрах багажа си безшумно. Лили ме прегърна силно:
— Бабо, пак ще дойдеш ли?
— Ще дойда, мило мое… — прошепнах през сълзи.

Върнах се в празния си апартамент. Седнах на дивана и заплаках като дете. Защо е толкова трудно да намериш място в живота на собствените си деца? Кога семейството стана толкова затворено за старите си хора?

А вие какво бихте направили на мое място? Дали има начин майката да не бъде товар за децата си, а част от тяхното щастие?