Майка между сина и снаха си: Когато любовта боли

„Мамо, или тя, или аз!“ – гласът на Петър трепереше от гняв, а очите му горяха. Стоях срещу него в нашата малка кухня в Пловдив, с ръце, стиснати до болка. Снахата ми, Мария, седеше на дивана в хола, с разплакани очи и синина на бузата. В този миг времето спря.

Не знам кога всичко се обърка. Винаги съм вярвала, че семейството е най-важното, че майката трябва да държи всички заедно. Но тази вечер, когато чух как Петър крещи на Мария, а после трясъкът на счупена чаша, нещо в мен се пречупи. Влязох в стаята и видях как синът ми стиска ръката ѝ твърде силно. „Петре, пусни я!“, извиках. Той ме погледна – не беше моето момче, а някой друг.

След това всичко стана като в мъгла. Мария се сви в ъгъла, а аз застанах между тях. „Това е моят дом!“, изкрещя Петър. „Тогава се дръж като човек!“, отвърнах аз. Сълзите ми се стичаха по лицето, но не можех да спра. „Ако още веднъж я докоснеш така, ще те помоля да си тръгнеш.“

Той замръзна. Никога не съм говорила така на сина си. От малък беше буен, но винаги мил с мен. След като баща му почина, останахме само двамата и аз дадох всичко за него. Когато доведе Мария вкъщи преди три години, я приех като дъщеря. Знаех, че не е лесно да живееш с майка на мъжа си под един покрив, но се стараех да не се меся.

С времето обаче започнах да забелязвам промени у Петър – ставаше все по-нервен, избухлив. Мария се затваряше в себе си, избягваше ме. Опитвах се да говоря с него: „Петре, всичко наред ли е?“, но той само махаше с ръка.

Тази вечер чашата преля. След скандала Петър излезе от къщата и тресна вратата. Мария остана да плаче на дивана. Седнах до нея и я прегърнах. „Извинявай… Не знам какво да правя…“, прошепна тя. „Не ти си виновна“, казах ѝ аз.

На следващия ден Петър се върна. Беше мълчалив, очите му бяха подпухнали. „Мамо, трябва да поговорим.“ Седнахме тримата на масата. „Не мога повече така“, каза Мария тихо. „Страх ме е.“

Петър избухна: „Ти винаги я защитаваш! Аз съм ти синът! Защо не си на моя страна?“

Погледнах го право в очите: „На страната съм на човечността, Петре. Не мога да гледам как нараняваш жена си.“

Той стана рязко: „Добре! Щом така мислиш… Отивам си!“

Сърцето ми се късаше. Гледах как събира багажа си – любимото ми дете, моят син, когото бях люляла в ръцете си, когато беше болен, когото бях учила да кара колело по алеите на Марица… Сега го изпращах от дома ни.

След като затвори вратата след себе си, Мария се разплака неудържимо. Прегърнах я силно и дълго стояхме така – две жени, свързани от болката и страха.

Дните след това бяха мъчителни. Хората от блока започнаха да шушукат – „Видя ли какво стана у Иванови?“, „Горката майка…“ Дори сестра ми ми звънна: „Как можа да изгониш сина си? Какво ще кажат хората?“

Но никой не знаеше какво е да гледаш как детето ти се превръща в човек, когото не познаваш. Никой не знаеше какво е да избираш между кръвта си и правилното.

Мария остана при мен. Постепенно започна да се усмихва отново – макар и плахо. Помагах ѝ да си намери работа – започна като продавачка в кварталния магазин. Вечерите прекарвахме заедно – готвехме баница, гледахме стари български филми по телевизията.

Петър не се обаждаше дълго време. Понякога го виждах отдалече – беше отслабнал, изглеждаше уморен. Сърцето ми се свиваше от болка и вина.

Една вечер той позвъни на вратата. Стоеше на прага – изгубен и отчаян.

„Мамо… Може ли да поговорим?“

Поканих го вътре. Мария излезе от стаята.

„Сгреших“, каза той тихо. „Не знам какво ми стана… Всичко ме притискаше – работата, парите… Изпуснах нервите си.“

Погалих го по косата – както когато беше малък.

„Петре, обичам те повече от всичко… Но трябва да разбереш – насилието не е решение.“

Той кимна със сълзи в очите.

„Ще потърся помощ“, прошепна той.

Сега живеем разделени – Петър на квартира, Мария при мен. Понякога вечеряме заедно тримата – опитваме се да градим мостове върху руините на миналото.

Но всяка вечер преди да заспя се питам: Дали постъпих правилно? Може ли една майка да избере между сина си и човечността? Как бихте постъпили вие? Споделете ми вашата гледна точка…