Майка ми даде двустайния апартамент на брат ми, а ние с детето живеем в гарсониера

— Не мога да повярвам, че го направи! — изкрещях на майка си по телефона, докато държах в ръце чашата с изстинал чай. Пръстите ми трепереха, а гласът ми се разнасяше из малката ни гарсониера, където всичко беше на една ръка разстояние — леглото, масата, детското креватче. Синът ми, Мартин, спеше спокойно, сгушен до стената, а аз се чудех как ще му обясня някой ден защо няма собствена стая.

Майка ми въздъхна тежко от другата страна на линията:
— Разбери ме, Ива. На Петър му е по-трудно. Той още не е стъпил на краката си, а ти си омъжена, имаш семейство, мъжът ти работи…

— И какво от това? — прекъснах я. — Ние сме трима души в 26 квадрата! Петър е сам! Защо той заслужава двустайния апартамент, а ние трябва да се тъпчем тук?

Тя замълча. Знаех, че няма да получа отговор. Винаги е била така — Петър беше любимецът. Аз бях „силната“, тази, която „ще се оправи“. Но тази вечер не исках да съм силна. Исках просто да бъда майка, която може да даде на детето си нещо повече от ъгълче до прозореца с изглед към сивия вътрешен двор.

Когато затворих телефона, сълзите сами потекоха по бузите ми. Мъжът ми, Даниел, ме прегърна мълчаливо. Знаеше колко ме боли. Знаеше и че няма какво да каже — неговите родители живееха в провинцията и едва свързваха двата края. Всичко беше на нашите плещи.

— Ще се оправим — прошепна той. — Ще намерим начин.

— Какъв начин? — изръмжах аз. — С тази заплата? С тези цени? Какво да направим — да теглим кредит и да се заробим за 30 години?

Даниел замълча. Вече бяхме смятали всичко — ипотека за двустаен апартамент в София беше недостижима мечта за нас. Дори гарсониерата ни беше купена с помощта на майка ми преди години, когато още вярвах, че семейството значи подкрепа.

На следващия ден отидох при майка ми. Петър вече беше започнал да мести нещата си в новия апартамент. Гледаше ме с онзи поглед на човек, който знае, че е облагодетелстван, но не смее да го признае.

— Ива… — започна той.

— Не ми говори — прекъснах го. — Радвай се на новия си дом.

Майка ми стоеше до прозореца и гледаше навън.

— Не искам да се караме — каза тихо тя. — Просто… мислех, че така е най-добре.

— За кого? — попитах я през зъби. — За теб? За него? За мен и Мартин кой ще помисли?

Тя не отговори. Само въздъхна и избърса сълза от лицето си.

Върнах се у дома с усещането за празнота. Мартин ме посрещна с усмивка и протегна ръчички:

— Мамо, ще ми прочетеш ли приказка?

Седнахме на леглото тримата — аз, Даниел и Мартин. Четях приказката за Пепеляшка и си мислех колко е лесно в приказките всичко да се нареди накрая. В реалността обаче добрите хора често остават с празни ръце.

Седмиците минаваха. Петър се настани в новия апартамент и започна да води приятели на гости. Майка ми все по-рядко ни звънеше. Чувствах се предадена не само като дъщеря, но и като майка.

Една вечер Даниел се прибра по-късно от обикновено. Беше уморен и раздразнен.

— Шефът пак ни задържа извънредно — каза той и хвърли якето си на стола. — Не знам докога ще издържа така.

— Ами ако потърсим квартира? — предложих плахо.

Той ме изгледа отчаяно:

— С какви пари? Знаеш ли колко искат вече за двустаен? А депозитът?

Замълчах. Знаех много добре. Бях разглеждала обяви всяка вечер след като Мартин заспи. Всичко беше непосилно скъпо.

Веднъж седнахме с Даниел на масата след полунощ и започнахме да смятаме разходите:

— Ако спрем кабела…
— Ако купуваме само най-необходимото…
— Ако взема още един допълнителен час работа…

Списъкът растеше, а надеждата намаляваше.

Една неделя реших да заведа Мартин в Южния парк. Гледах как тича между дърветата и си представях как би било да има свое място у дома — стая с играчки, бюро за рисуване…

Когато се прибрахме, намерих бележка под вратата: „Ива, моля те, обади ми се.“ Беше от майка ми.

Обадих й се с нежелание.

— Ива… — гласът й трепереше. — Моля те, ела утре вечер у нас. Искам да поговорим.

Отидох сама. Майка ми седеше на масата с чаша чай пред себе си.

— Мислих много — започна тя. — Знам, че те нараних… Не знам дали мога да поправя всичко, но… ако искате, можете да идвате при мен през уикендите с Мартин. Да има къде да играе…

Погледнах я дълго. Не знаех дали мога да простя толкова лесно.

— Това не решава проблема ни — казах тихо. — Но благодаря.

Излязох навън и поех дълбоко въздух. В този момент разбрах — понякога семейството може да бъде най-голямата ти болка и най-голямата ти сила едновременно.

Вечерта прегърнах Мартин по-силно от обикновено и прошепнах:

— Ще намерим начин, мамо… Обещавам ти.

Но дали някога ще мога да простя напълно? Или ще остана завинаги дъщерята, която трябваше сама да си извоюва мястото под слънцето?