Майка ми дава на сестрата на мъжа ми пари, а на нас – само буркани: Историята на една несправедливост

— Пак ли ще ходим в село този уикенд? — попитах тихо, докато сгъвах дрехите на децата.

Мъжът ми, Димитър, дори не ме погледна. — Обещах на мама да помогнем с картофите. И Калина ще дойде с децата си.

Калина — неговата сестра. Винаги усмихната, винаги обгрижвана от всички, особено от свекърва ми, леля Мария. Докато ние мъкнем чували и копаем градината, Калина седи на двора, пие кафе и разказва какво ново в София. Децата ѝ тичат из двора, а нашите се опитват да не паднат в калта.

— А кога ще починем малко? — прошепнах, но думите ми се разтвориха във въздуха.

Всяка събота и неделя повтаряме един и същи ритуал: тръгваме рано сутринта към селото, където ни чакат работа и… буркани. Леля Мария винаги ни изпраща с компоти, лютеница и туршии. „За вас, да имате за зимата“, казва тя с усмивка. Но никога не съм виждала плик с пари или някаква по-сериозна помощ.

Един ден, докато мъкнехме чувалите с картофи към мазето, чух как Калина се хвали по телефона: — Мамо ми даде пари за ремонта на банята! Най-накрая ще си направя душ-кабина като хората!

Спрях насред стълбите. Сърцето ми заби лудо. Погледнах Димитър — той се престори, че не чува.

— Защо на Калина давате пари, а на нас само буркани? — попитах леля Мария по-късно, когато останахме сами в кухнята.

Тя се усмихна неловко: — Ами, тя е сама с две деца… Трудно ѝ е. Вие сте двама, справяте се.

— Но ние също имаме нужди! И ние плащаме сметки, и нашите деца растат! — гласът ми трепереше.

— Не се сърди, мило дете. Всички сме семейство. — Тя ме потупа по рамото и излезе.

Вечерта в колата мълчахме. Димитър караше със стиснати устни.

— Защо не каза нищо? — попитах го.

— Не искам да се карам с майка ми. Тя си знае своето. — отвърна той.

— А ти знаеш ли своето? Знаеш ли как се чувствам аз?

Той замълча. Знаех, че няма да получа отговор.

С времето напрежението между нас растеше. Всяка помощ за Калина беше като шамар за мен. Веднъж я видях да излиза от банката с дебел плик в ръка. После разказа на всички как майка ѝ помогнала да си купи нова пералня.

— Мамо, защо баба винаги купува подаръци на братовчедите, а на нас само чорапи? — попита синът ми една вечер.

Не знаех какво да му кажа. Как да обясня несправедливостта на едно дете?

Започнах да избягвам селото. Измислях поводи да остана в града — болни деца, работа, умора. Димитър ходеше сам или с децата. Веднъж се върна ядосан:

— Майка пак пита защо не идваш! Каза, че си станала горделива!

— Горделива? Или просто уморена да бъда невидима? — отвърнах тихо.

Една вечер седнахме с Димитър на масата след като децата заспаха.

— Не мога повече така — казах му. — Чувствам се като слугиня в собственото си семейство. Ти си между чука и наковалнята, но аз съм тази, която понася всичко мълчаливо.

Той ме погледна уморено:

— Какво искаш да направя?

— Да поговориш с майка си. Да ѝ кажеш, че не е честно! Че и ние сме семейство!

Той въздъхна тежко:

— Ще опитам…

Но нищо не се промени. Следващият уикенд отново бяхме в селото. Отново буркани, отново работа, отново Калина с нови дрехи и усмивка до уши.

Една сутрин реших да говоря открито пред всички.

— Лельо Мария, Калина, Димитре… Искам да кажа нещо. Чувствам се пренебрегната и обидена. Помагаме тук всеки уикенд, но когато имаме нужда от помощ – получаваме само буркани. А Калина получава пари и подаръци. Това не е честно!

Настъпи тишина. Калина ме изгледа изненадано:

— Аз не съм искала… Просто мама ми помага…

Леля Мария сведе очи:

— Не съм разбрала, че ти е тежко така…

Димитър ме хвана за ръката:

— Правилно казваш…

За първи път усетих подкрепа от него.

След този разговор нещата не се промениха веднага. Но поне вече знаеха как се чувствам. Започнах да поставям граници – ако не искам да ходя в селото, не ходя. Ако имам нужда от помощ – казвам го ясно.

Понякога си мисля: Защо в българските семейства толкова трудно говорим за несправедливостта? Защо приемаме всичко „за доброто на семейството“, докато някой страда мълчаливо?

А вие как бихте постъпили на мое място? Щяхте ли да търпите или щяхте да се борите за справедливост?