Майка ми дойде да живее при нас – но бързо разбрах, че това беше грешка

– Не мога да повярвам, че пак си оставила обувките си в коридора! – гласът на майка ми пронизваше тишината в апартамента ни в центъра на Пловдив. Беше едва седмица, откакто я бях взела да живее при нас, и вече усещах как напрежението се натрупва като прах по старите мебели.

Станах рано, за да приготвя закуска за децата – Ива и Калоян. Съпругът ми, Димитър, вече беше излязъл за работа. Той е инженер в голяма фирма и рядко се прибира преди осем вечерта. Винаги съм му била благодарна за това, че ни осигурява стабилност, но сега, когато майка ми беше тук, започнах да усещам колко много липсва неговото присъствие.

– Мамо, моля те, не започвай още от сутринта – прошепнах уморено, докато слагах филии с масло на масата.

– Ами как да не започна? Децата трябва да се научат на ред! – настоя тя и погледна Калоян, който вече беше разсипал мляко по покривката.

– Бабо, аз ще почистя! – извика Ива и грабна кърпата.

Майка ми въздъхна тежко и седна на стола до прозореца. Погледът ѝ беше пълен с упрек – към мен, към децата, към живота. Винаги е била строга жена. След като баща ми почина преди пет години, остана сама в малкия апартамент в Кършияка. Често ми се обаждаше вечер и плачеше. Чувствах се виновна, че не съм до нея. Когато навърши седемдесет, реших: „Ще я взема при нас. Така ще ѝ е по-леко.“

Но още първата вечер разбрах колко различни са световете ни. Майка ми не харесваше начина, по който възпитавам децата си. Не харесваше храната, която готвя. Не харесваше дори начина, по който подреждам дрехите в гардероба.

– На твоите години вече имах две деца и работех на две места! – често ми напомняше тя.

– Времето е различно, мамо – опитвах се да ѝ обясня. – Сега е важно да прекарвам време с децата.

– Важно е да ги научиш на труд! – отвръщаше тя.

Димитър се опитваше да бъде дипломатичен. Вечер, когато се прибираше уморен от работа, майка ми го посрещаше с оплаквания:

– Димитре, тази пералня не пере добре! И защо Ива още не си е написала домашното?

Той само кимаше и се усмихваше учтиво. Но когато останехме сами в спалнята, шепнеше:

– Не знам колко ще издържим така…

Започнах да се чувствам като чужденка в собствения си дом. Децата станаха по-нервни. Калоян започна да заеква. Ива се затвори в себе си и прекарваше часове в стаята си.

Една вечер чух как майка ми говори по телефона със съседката си от Кършияка:

– Тук всичко е различно… Не ме слушат… Не ме уважават…

Сърцето ми се сви. Не исках тя да се чувства нежелана. Но не можех да понеса постоянните упреци и критики.

Опитах се да поговоря с нея открито:

– Мамо, моля те, опитай се да бъдеш по-мека с децата. Те са малки…

– Аз ли съм виновна за всичко? – прекъсна ме тя с треперещ глас. – Цял живот съм се жертвала за теб!

– Знам… Знам… – прошепнах и избягах в банята със сълзи на очи.

Седмиците минаваха. Вкъщи стана студено – не от липса на отопление, а от липса на топлина между нас. Димитър започна да работи още повече извънредно. Децата избягваха баба си. Аз се чувствах като провалена майка и дъщеря.

Една вечер седнахме всички на масата за вечеря. Майка ми мълчеше. Димитър гледаше телевизора без звук. Калоян си играеше с храната.

– Може би трябва да се върна у дома… – каза тихо майка ми.

Погледнах я изненадано:

– Мамо…

– Не съм щастлива тук… А и вие не сте щастливи с мен…

Сълзите потекоха по бузите ѝ. За първи път видях майка си толкова уязвима.

– Не искам да те нараня… Просто… не знам как да бъдем семейство вече…

Тази нощ не можах да заспя. Мислех за всички майки и дъщери в България, които преминават през същото. За старите апартаменти в панелките, за младите семейства с малки деца и големи мечти, за пропастта между поколенията.

На следващия ден заведох майка ми до апартамента ѝ в Кършияка. Помогнах ѝ да подреди багажа си. Прегърнах я силно на прага.

– Обичам те, мамо… Прости ми…

Тя само кимна и затвори вратата след мен.

Върнах се у дома с празно сърце. Децата ме прегърнаха. Димитър ме целуна по челото.

Но вътре в мен остана въпросът: Можем ли някога да бъдем истинско семейство, ако не можем да приемем различията си? Или сме обречени да повтаряме едни и същи грешки от поколение на поколение?