Майка ми и нейната вечна неудовлетвореност: Битката между поколенията в нашето младо семейство

– Пак ли ще оставиш малкия при свекърва си? – гласът на майка ми Мария проряза тишината в кухнята като нож. Беше неделя сутрин, а аз се опитвах да приготвя закуска за всички, докато синът ми Виктор тичаше около масата с любимото си плюшено мече.

– Мамо, моля те, не започвай пак… – прошепнах, усещайки как гърлото ми се стяга. Съпругът ми Димитър стоеше до прозореца и се преструваше, че не чува. Знаех, че му е тежко – и на мен ми беше тежко.

Мария винаги е била силна жена. Когато бях малка, тя управляваше собствена фирма за счетоводни услуги в Пловдив и всички ѝ се възхищаваха. Аз също. Но сега, когато имам свое семейство, нейната сила се превърна в непрекъснато недоволство. Нищо не беше достатъчно добро – нито аз като майка, нито Димитър като съпруг, нито неговите родители като баба и дядо.

– Не мога да разбера защо все трябва аз да помагам – продължи тя. – Свекърва ти само гледа да се измъкне. А ти… ти си прекалено мека.

– Мамо, тя работи на две места, а и аз не искам да те натоварвам…

– Натоварваш ме с това, че не казваш истината! – очите ѝ блеснаха. – Ако аз не бях такава, ти нямаше да имаш нищо!

Димитър излезе на балкона. Знаех, че го боли от тези думи. Майка му – леля Катя – винаги е била тиха жена. Помага ни колкото може, но никога не се натрапва. За разлика от Мария.

Вечерта, след като Мария си тръгна, седнахме с Димитър на дивана. Виктор вече спеше.

– Не мога повече така – каза той тихо. – Обичам те, но майка ти… тя ме кара да се чувствам като провал.

– И мен… – прошепнах. – Но какво да направя? Тя е майка ми…

– А ти си моята жена. Имаме нужда от спокойствие.

В този момент осъзнах колко много съм се променила. Преди години бих спорила с него, бих защитавала майка си до последно. Сега обаче усещах как между нас се издига стена – стена от думи, които не са мои, а на Мария.

На следващия ден я поканих на кафе в кварталната сладкарница „Сладко изкушение“. Беше студено мартенско утро и въздухът миришеше на мокра земя.

– Мамо, трябва да поговорим сериозно – започнах с треперещ глас.

– За какво? За това как пак съм виновна за всичко? – тя ме погледна с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам като малко дете.

– Не си виновна… Просто… Моля те, опитай се да ни разбереш. Димитър и аз имаме нужда от подкрепа, а не от критика.

– Подкрепа? Аз цял живот ви подкрепям! Ако не бях аз, ти щеше ли да имаш тази работа? Щеше ли да можеш да си позволиш жилище?

– Знам… И съм ти благодарна. Но сега имам нужда от нещо друго – от спокойствие. От това да вярваш в мен.

Тя замълча за миг и после въздъхна:

– Не мога да гледам как се мъчиш. Този живот… не е за теб.

– Мамо, това е моят живот! Моля те…

Тя избърса сълза от окото си и стана рязко:

– Ще видиш, че един ден ще съжаляваш. Всички мъже са еднакви.

Гледах я как излиза от сладкарницата и усещах как вътре в мен се къса нещо. Не знаех дали някога ще ме разбере.

Седмиците минаваха в напрежение. Мария идваше все по-рядко, а когато идваше – мълчеше или хвърляше по някоя остра забележка към Димитър или мен. Виктор усещаше напрежението и започна да плаче нощем.

Една вечер Димитър ме прегърна силно:

– Или ще поставиш граница на майка си, или ще се разпаднем.

Сълзите ми потекоха безконтролно:

– Не мога да избера между вас!

– Не трябва да избираш. Просто трябва да защитиш нашето семейство.

На следващия ден взех Виктор за ръка и отидох при Мария у дома ѝ в Кючук Париж. Вратата отвори баща ми Георги – тих човек, който винаги стоеше в сянката на жена си.

– Мамо… – казах тихо, когато тя излезе от кухнята. – Искам да знаеш, че те обичам. Но ако продължаваш така, ще те виждаме по-рядко. Не мога повече да живея между два свята.

Тя ме погледна дълго и после каза:

– Ти избираш него пред мен?

– Избирам себе си. Избирам семейството си.

Мария се разплака за първи път пред мен:

– Аз просто не искам да останеш сама като мен…

Тогава разбрах всичко – нейният страх от самота беше по-силен от любовта ѝ към мен.

Прегърнах я силно:

– Няма да остана сама, мамо. Но трябва да ми вярваш.

От този ден отношенията ни се промениха. Не станаха идеални – напротив, често спорим и до днес. Но вече знам кога да кажа „стига“. Знам кога моето семейство е на първо място.

Понякога вечер стоя до прозореца и се питам: Дали някога ще бъда майка като нея? Или ще успея да дам на Виктор свободата, която аз нямах? Как мислите – възможно ли е да обичаш силно и все пак да пуснеш детето си да лети?