Майка ми или съпругът ми: Когато домът се превърне в бойно поле

– Не мога повече, Яна! – гласът на Петър отекна в кухнята, докато аз стоях с гръб към него, стискайки чашата с чай така, че кокалчетата ми побеляха. – Разбирам, че майка ти е болна, но това не е хотел! Не мога да живея така!

Тези думи се забиха в мен като нож. Майка ми, Мария, беше в другата стая – слабичка, с побелели коси и очи, които някога грееха от живот. Сега едва се движеше след инсулта. Беше дошла при нас преди месец, защото нямаше кой друг да я гледа. Брат ми живееше в Германия, а сестра ми – в Пловдив, с три деца и мъж, който не понасяше майка ми.

– Петре, моля те… – обърнах се към него с надежда. – Тя няма къде да отиде. Не можем да я оставим сама.

Той въздъхна тежко и се хвана за главата.

– Яна, аз съм на ръба! Всяка вечер се прибирам и вкъщи е като болница. Мирише на лекарства, навсякъде са памперси и проходилки. Не мога да си почина! Не мога да те прегърна дори…

Гласът му трепереше от гняв и отчаяние. Знаех, че не е лош човек. Знаех, че го боли и него. Но как да избера между майка си и мъжа си?

Вечерта седнах до леглото на мама. Тя ме погледна с онзи нежен поглед, който помнех от детството.

– Яничка, не искам да ви преча… Ако трябва, ще отида в старчески дом.

Сълзите ми потекоха безконтролно.

– Мамо, никога! Никога няма да те оставя там!

Но думите на Петър кънтяха в главата ми. На следващия ден той донесе брошури за частни апартаменти под наем – „самостоятелни стаи за възрастни хора“, „24-часова грижа“, „уют и спокойствие“.

– Това е най-доброто за всички – каза той тихо. – Ще плащаме наем, ще я посещаваш всеки ден. Ще имаш време за себе си… за нас.

Погледнах го – очите му бяха уморени, под тях се бяха появили сенки. Откакто мама беше при нас, почти не говорехме за нищо друго освен за нея. Любовта ни беше започнала да се пропуква под тежестта на болестта и грижите.

В работата също не издържах. Шефката ми – госпожа Димитрова – ме гледаше с неодобрение всеки път, когато закъснеех или излязох по-рано заради майка ми.

– Яна, всички имаме проблеми вкъщи – каза тя веднъж. – Но работата трябва да върви.

Чувствах се сама срещу целия свят.

Една вечер сестра ми Маргарита ми звънна:

– Яна, не мога да я взема при мен. Мъжът ми ще полудее! А и децата…

– Знам… – прошепнах аз.

– Може би Петър е прав? Мама ще има грижи, ти ще си спокойна…

– Не е толкова просто…

В този момент мама извика от стаята си. Отидох при нея – беше паднала от леглото. Вдигнах я с усилие и я прегърнах силно.

– Прости ми, мамо…

Тя ме погали по косата.

– Ти си доброто ми момиче. Не се измъчвай заради мен.

На следващия ден Петър ме заведе да видим един апартамент в „Люлин“. Беше чисто, светло, с гледка към Витоша. Управителката – леля Станка – ни посрещна усмихната:

– Тук всички са като семейство! Ще се грижим за майка ви като за наша майка!

Петър ме гледаше с надежда. Аз обаче усещах как гърлото ми се стяга.

Вечерта седнахме на масата у дома. Мама мълчеше. Петър също.

– Решихте ли? – попита тя тихо.

Погледнах ги и двамата. Сърцето ми се късаше.

– Не знам какво да правя…

Петър стана рязко:

– Яна, ако не вземеш решение, аз ще го взема вместо теб!

Мама заплака безшумно.

Тази нощ не спах. Гледах тавана и си мислех: Защо животът ни поставя пред такива избори? Защо трябва да избирам между любовта към майка си и брака си?

На сутринта заведох мама до прозореца. Показах ѝ снимките на апартамента.

– Какво мислиш? – попитах я тихо.

Тя ме погледна дълго:

– Ако това ще спаси брака ти… направи го. Аз ще оцелея.

Петър чакаше в коридора със сакове в ръце. Когато излязохме от вкъщи, усетих как нещо умира в мен.

Оставихме мама в новия ѝ дом. Тя се усмихна насила и помаха през прозореца.

Вечерта Петър ме прегърна силно:

– Всичко ще бъде наред… Ще видиш.

Но аз знаех, че нищо вече няма да е същото.

Сега стоя сама в тишината на апартамента ни и се питам: Дали направих правилния избор? Колко струва едно семейство и кой плаща цената?