Майка ми иска да се омъжи отново – а нашето семейство се разпада

– Не мога да повярвам, че го правиш! – гласът ми трепереше, докато гледах майка ми право в очите. Беше неделна вечер, масата беше отрупана с мусака и салата, а въздухът – натежал от нещо повече от миризмата на печени чушки. Брат ми Петър се беше вцепенил с вилица във въздуха, а съпругът ми Даниел нервно въртеше чашата си с вода. Майка ми, Мария, седеше срещу мен с леко наклонена глава и онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам като малко дете.

– Мила, заслужавам ли да бъда щастлива? – попита тя тихо, почти шепнешком.

Това беше моментът, в който всичко се преобърна. Майка ми – вдовица от десет години, жената, която ме е учила да бъда силна и независима – сега искаше да се омъжи за някой друг. За Иван. Човек, когото познавах само бегло от квартала. И докато тя говореше за любов и ново начало, аз усещах как в мен се надига гняв, страх и нещо като предателство.

– А татко? – изтървах аз, без да се замисля.

– Татко ти си отиде, Мария. – Петър най-после проговори, гласът му беше дрезгав. – Мама има право на живот.

– Не е толкова просто! – извиках аз. – Какво ще кажат хората? Как ще се чувстваме ние? Как ще изглежда това?

Даниел сложи ръка на рамото ми. – Може би трябва да я изслушаш…

Погледнах го с укор. Лесно му беше да говори – неговите родители бяха заедно от четиридесет години, никога не са имали такива драми. А аз? Аз трябваше да приема, че майка ми ще споделя живота си с друг мъж, че домът ни ще се промени завинаги.

След тази вечер нищо вече не беше същото. Майка ми започна да прекарва повече време с Иван. Петър се държеше неутрално, но усещах как и той страда. Даниел настояваше да бъда по-толерантна, но аз не можех да се отърся от усещането за загуба.

Една сутрин я засякох в кухнята. Беше облечена в нова рокля и си тананикаше някаква стара песен.

– Мамо… – започнах колебливо. – Защо точно сега?

Тя се усмихна тъжно. – Защото съм самотна, Мария. Защото искам да се събудя до някого, който ме обича. Не съм престанала да обичам баща ти, но животът продължава.

– Ами ние? – прошепнах аз. – Не сме ли ти достатъчни?

– Вие сте всичко за мен. Но имам нужда и от нещо свое…

Тези думи ме удариха като шамар. Винаги съм вярвала, че семейството е достатъчно. Че любовта към децата може да запълни всяка празнина. Но майка ми беше човек със свои мечти и нужди.

Скоро започнаха слуховете в блока. Съседката баба Пенка ме спря пред входа:

– Чух, че майка ти ще се омъжва! Не е ли малко рано?

– Минаха десет години… – отвърнах сухо.

– Едно време жените не правеха такива неща…

Вечерта разказах на Даниел за разговора.

– Хората винаги ще говорят – каза той. – Важното е какво чувстваш ти.

– Чувствам се объркана… сякаш губя част от себе си.

Той ме прегърна. – Може би просто трябва да й дадеш шанс.

Дните минаваха в напрежение и неизказани думи. Петър избягваше темата, а аз все по-често се улавях да плача нощем. Един ден Иван дойде у нас на кафе. Беше скромен човек, с топли очи и несигурна усмивка.

– Знам, че ви е трудно – каза той тихо. – Не искам да ви взема майка ви. Просто искам да бъда до нея.

Погледнах го дълго. Видях в очите му страх и надежда едновременно.

– Ще опитам… – промълвих аз.

Сватбата беше скромна – само най-близките хора в малкия двор на къщата ни в Пловдив. Майка ми сияеше по начин, по който не бях виждала от години. Петър плака по време на речта си. Аз стоях до Даниел и стисках ръката му толкова силно, че той едва не извика.

След сватбата всичко постепенно започна да се подрежда. Оказа се, че Иван е добър човек и уважава границите ни. Майка ми беше щастлива, а аз започнах да разбирам, че любовта не е предателство към миналото.

Понякога вечер сядам на терасата с чаша чай и си мисля: „Дали някога ще мога напълно да приема новото семейство? Или винаги ще има част от мен, която копнее за това, което беше?“

А вие как бихте реагирали на мое място? Може ли истинското щастие на родителите ни да бъде по-важно от нашите страхове?