„Майка ми искаше да се омъжи отново, но аз ѝ показах къде ѝ е мястото“: Историята на една българска снаха и нейната свекърва

– Какво значи това, че ще излизаш с някакъв си Петър? – гласът на зет ми, Ивайло, кънтеше в малката кухня, а аз стоях до прозореца, стиснала чашата с чай така, че кокалчетата ми побеляха.

– Ивайло, не съм длъжна да ти давам обяснения – опитах се да запазя спокойствие, но гласът ми трепереше. – Дъщеря ти е вече голяма, а аз… аз съм само на петдесет. Имам право на щастие.

Той се изсмя горчиво:

– Щастие? А кой ще гледа малкия, докато с Емилия сме на работа? Кой ще чисти, готви, пере? Ти си част от това семейство, Лиляна. Не можеш просто така да решиш да изчезнеш.

Сълзите напираха в очите ми, но не му ги показах. Вече бях преживяла достатъчно през тези години – ранната смърт на съпруга ми, самотата, борбата да отгледам Емилия сама. Сега тя имаше свой живот, свое семейство, а аз… аз бях останала като сянка в собствения си дом.

Петър беше различен. Срещнах го случайно в парка, докато бутах количката на внучето си. Заговорихме се за цветята, после за книгите. Усетих как нещо в мен се събужда – забравено чувство на лекота и надежда. Не бях мислила за любов от години. Но когато той ме покани на кафе, нещо в мен каза „да“.

– Мамо, моля те, не се карайте – Емилия влезе в кухнята с уморено лице. – Ивайло просто се притеснява. Знаеш колко е трудно сега – работата, детето…

– Знам – прекъснах я тихо. – Но и аз съм човек. Не съм просто безплатна детегледачка и домакиня.

Тя ме погледна с онзи поглед, който имаше като малка – когато не разбираше защо светът е толкова несправедлив.

– Мамо… страх ме е да не ни напуснеш. Свикнали сме да си тук. Всичко ще се промени.

– Всичко вече се промени, Емилия – прошепнах. – Ти порасна. Аз остарях. Но още съм жива.

Вечерта седях сама в стаята си и гледах снимките по стената – младата Лиляна с бебето Емилия на ръце; Лиляна и покойният ѝ съпруг Стефан на морето; първият учебен ден на Емилия… Спомних си как мечтаех някой ден да пътувам, да танцувам, да обичам отново. Но животът ме беше затворил между четири стени и купища задължения.

На следващия ден Петър ми се обади:

– Лили, ще дойдеш ли тази вечер? Искам да ти покажа нещо.

Колебаех се. Знаех какво ще кажат всички – „На тия години ли ще хойкаш по срещи?“, „Какво ще кажат хората?“, „Мисли за внучето си!“. Но този път реших да послушам себе си.

Облякох роклята, която не бях носила от години. Погледнах се в огледалото – бръчки около очите, посребрени кичури… но очите ми светеха по начин, който не бях виждала отдавна.

Петър ме заведе на малък концерт в читалището. Смеехме се, танцувахме… За първи път от години се чувствах истински жива.

Когато се прибрах късно вечерта, Ивайло ме чакаше в хола:

– Това няма да стане така! – изкрещя той. – Или избираш нас, или него!

Погледнах го право в очите:

– Не съм вещ. Не можеш да ме държиш тук само защото ти е удобно. Обичам ви всички, но имам право на свой живот.

Емилия плачеше тихо в коридора. Прегърнах я:

– Мило мое момиче, някой ден ще разбереш…

След тази нощ всичко се промени. Ивайло почти не ми говореше. Емилия беше разкъсана между мен и него. Внучето ми търсеше баба си всяка вечер.

Започнах да прекарвам повече време с Петър – разходки по Витоша, кино, театър… Понякога се чувствах виновна – сякаш предавам семейството си. Но после си спомнях колко години съм жертвала себе си за тях.

Слуховете в блока не закъсняха:

– Видях Лиляна с някакъв мъж! – шушукаха съседките на пейката пред входа.

– На тия години любов ли ще търси? Да гледа внучето!

Понякога ми идваше да избягам далеч от всичко това. Но после Петър ме хващаше за ръка и ми казваше:

– Животът е един, Лили. Не го пропилявай в чужди очаквания.

Една вечер Емилия дойде при мен със зачервени очи:

– Мамо… прости ми. Бях егоистка. Страх ме е да не остана сама с всичко това… Но ти заслужаваш щастие.

Прегърнах я силно:

– Никога няма да те оставя сама. Но искам и ти да бъдеш щастлива за мен.

Днес живея между два свята – този на семейството и този на новата любов. Все още помагам с внучето, но вече не забравям себе си. Понякога се питам: Защо жените трябва цял живот да са само майки и баби? Кога идва редът на нашето щастие?

А вие как мислите? Дали една жена има право на ново начало след 50? Или трябва цял живот да живее за другите?