Майка ми ме съди за издръжка – писмото, което разкъса семейството ми

– Как можа, Мария? Как можа да оставиш майка си да гладува? – думите на майка ми ехтяха в главата ми, докато стисках в ръце писмото, което току-що бях получила. Беше късен ноемврийски следобед, дъждът барабанеше по прозореца, а аз стоях сама в кухнята на малкия си апартамент в София. Писмото беше кратко, но всяка дума режеше като нож: „Уведомявам те, че завеждам дело за издръжка срещу теб. Майка ти, Елена Георгиева.“ Не можех да повярвам. Майка ми – жената, която ме е отгледала с толкова трудности, сега ме съди.

Седнах на стола и се загледах в празното пространство. В главата ми се въртяха спомени – как като дете я гледах как работи на две места, за да ни издържа; как вечер се прибираше уморена, но винаги намираше сили да ми сготви любимата леща. Но после дойдоха годините на караници – заради баща ми, който ни напусна, заради парите, които никога не стигаха, заради това, че избрах да уча в София и да остана тук след университета. „Ти си егоистка!“ – беше ми казала веднъж. „Мислиш само за себе си!“

Телефонът иззвъня. Беше сестра ми – Даниела.
– Чете ли писмото? – попита тя без поздрав.
– Да… Не мога да повярвам.
– Мама е отчаяна, Мария. Пенсията й не стига за нищо. А ти… ти си в София, имаш работа, живееш си живота…
– Не е вярно! – прекъснах я. – Изпращах й пари всеки месец! Не са много, но…
– Знаеш ли колко струва всичко вече? Тя не може да си плати лекарствата! А ти не си се прибирала от Великден!

Замълчах. Всяка дума беше като шамар. Знаех, че не съм идеалната дъщеря. Работех по цял ден в една счетоводна кантора, а вечерите прекарвах сама или с приятели. Понякога забравях да се обадя на майка ми с дни. Но това ли заслужавах? Да ме съди собствената ми майка?

На следващия ден отидох при адвокат. Той ме погледна с разбиране:
– За съжаление, законът е на страната на майка ви. Ако не може да се издържа сама и вие имате възможност, съдът ще ви задължи да плащате издръжка.
– Но аз й помагам! Просто… не винаги мога повече.
– Това ще трябва да докажете.

Излязох от кантората с усещането, че светът се е обърнал срещу мен. Вечерта не можех да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всичко – за майка ми, за сестра ми, за това как животът ни е станал толкова труден и студен. Кога спряхме да си говорим? Кога станахме врагове?

След седмица трябваше да се явя в съда. Влязох в залата с треперещи ръце. Майка ми седеше отсреща – изглеждаше по-стара и по-слаба от всякога. Очите й бяха пълни със сълзи, но не ме погледна нито веднъж. Сестра ми беше до нея и я държеше за ръката.

Съдията задаваше въпроси – колко печеля, колко изпращам на майка ми, защо не мога да давам повече. Чувствах се като престъпник.
– Госпожо Георгиева – обърна се съдията към майка ми – защо решихте да съдите дъщеря си?
Майка ми наведе глава:
– Не исках… Просто нямам друг избор. Не мога повече сама.

След делото излязох навън и заплаках като дете. Даниела ме настигна:
– Не я вини, Мария. Тя е горда жена. Много й тежи това.
– А на мен? На мен не ми ли тежи? – изкрещях през сълзи.

Върнах се в София като призрак. Дните минаваха в работа и мълчание. Приятелите ми не разбираха защо съм толкова затворена. Една вечер седнах с чаша вино и започнах да пиша писмо до майка ми:
„Мамо,
Не знам как стигнахме дотук. Не знам кога спряхме да си вярваме и да се обичаме така, както преди. Болно ми е, че трябваше да се срещнем в съда, а не у дома на масата с топла супа. Знам, че ти е трудно. И на мен ми е трудно. Но аз съм твоя дъщеря и винаги ще бъда до теб – не защото съдът ме задължава, а защото те обичам…“

Не изпратих писмото. Стои до днес в чекмеджето ми – като спомен за всичко изгубено между нас.

Сега плащам издръжка на майка си всеки месец. Говорим си рядко – разговорите са кратки и пълни с неудобство. Сестра ми понякога ме обвинява, че съм студена; приятелите ми казват да простя и да продължа напред.

Но как се прощава такова предателство? Как се живее с мисълта, че собствената ти майка те е дала под съд?

Понякога се питам: ако бях по-добра дъщеря, щеше ли всичко това да се случи? Или просто животът ни пречупи така, че вече не можем да бъдем семейство?

А вие… бихте ли простили?