Майка ми не ми дава наследеното жилище – между любовта и предателството

– Не можеш да ми го направиш, мамо! Това е моят дом! – гласът ми трепереше, а сълзите вече пареха по бузите ми. Стоях в хола на апартамента на баба, който тя ми остави в завещанието си. Майка ми седеше на дивана, с ръце скръстени пред гърдите, лицето ѝ – каменно.

– Не разбираш, Мария. Този апартамент е част от нашето семейство. Тук съм израснала, тук си израснала и ти. Не мога просто да ти го дам, сякаш е някаква вещ! – отговори тя с онзи леден тон, който винаги ме караше да се чувствам малка и безсилна.

В този момент сякаш целият свят се срина върху мен. Баба почина преди три месеца. Още усещах аромата на нейните курабийки във въздуха, още чувах смеха ѝ в коридора. Когато адвокатът прочете завещанието, всички бяхме шокирани – апартаментът беше оставен на мен, а не на майка ми. Оттогава между нас се издигна невидима стена.

Всяка вечер се прибирах в малката гарсониера под наем в Люлин и се чудех какво да правя. Мечтаех за собствено място, за сигурност. Но майка ми категорично отказваше да напусне апартамента или дори да говори за прехвърляне на собствеността. „Ти си още млада, ще си намериш друго жилище“, повтаряше тя. А аз се чувствах предадена.

Една вечер баща ми ме потърси по телефона.

– Мария, майка ти не е добре. Не ѝ се сърди толкова. Знаеш колко много значеше този дом за нея и баба ти…

– Татко, не е честно! Това е моето наследство! Защо винаги трябва да отстъпвам? – гласът ми беше пълен с отчаяние.

– Понякога трябва да избереш кое е по-важно – семейството или материалното… – каза той тихо и затвори.

Но аз не можех да спя нощем. Всяка сутрин пътувах с метрото до работа, гледах хората около мен и се питах: „Колко от тях са изгубили дома си заради семейни интриги?“

Един ден реших да говоря с адвокатката на баба. Тя беше строга жена с остър поглед.

– Мария, законът е на твоя страна. Ако искаш, можеш да заведеш дело срещу майка си. Но помисли добре – такива дела оставят белези за цял живот.

Върнах се у дома с главоболие и тежест в гърдите. Майка ми ме чакаше в кухнята.

– Пак ли ще спорим? – попита тя уморено.

– Мамо, не искам да се караме. Но това е моят шанс за ново начало. Имам нужда от този дом…

Тя ме погледна дълго, очите ѝ бяха влажни.

– Знаеш ли какво е да изгубиш всичко? Когато баща ти замина за Германия през 90-те, останахме сами с баба ти тук. Този апартамент беше нашата крепост…

– Но сега аз имам нужда от крепост! – прекъснах я аз.

– Не мога… Просто не мога още… – прошепна тя и избяга в стаята си.

Седнах на кухненския стол и се разплаках. Чувствах се виновна, че настоявам, но и ядосана, че винаги трябва да съм тази, която разбира другите.

Минаха седмици в мълчание и напрежение. Сестра ми Даниела се опита да ни помири:

– Мамо, Мария има право! Ти не можеш да държиш апартамента завинаги! Помисли за бъдещето ѝ!

– Вие нищо не разбирате! – извика майка ми и тресна вратата.

Започнах да избягвам семейните събирания. Коледата мина в тягостно мълчание. Баща ми гледаше тъжно към елхата, а майка ми не каза нито дума цяла вечер.

Една сутрин получих писмо от банката – хазяйката щеше да вдигне наема. Това беше последната капка. Отидох при майка ми решена:

– Мамо, ако не ми дадеш апартамента, ще трябва да заведа дело. Не искам да стигаме дотам…

Тя ме изгледа с омраза, каквато никога не бях виждала в очите ѝ.

– Добре! Вземи го! Но помни – когато останеш сама между четири стени, няма кой да те прегърне!

Излязох навън разтреперана. Спечелих битката, но загубих майка си. Сега седя сама в празния апартамент на баба и слушам ехото на спомените ни.

Питам се: струваше ли си? Може ли някога едно наследство да бъде по-важно от любовта между майка и дъщеря? Какво бихте направили вие?