Майка ми не може да прости: Историята на едно българско семейство

— Как можа, Димитре? Как можа да избереш него пред мен? — гласът на майка ми трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стоях на прага на малкия ни апартамент в Люлин, с раница на гърба и сърце, което биеше лудо. Беше късна есен, листата по улицата се въртяха от вятъра, а аз усещах как целият ми свят се разпада.

Майка ми, Мария, винаги беше силна жена. Отгледа ме сама, след като баща ми — човек, когото познавах само от една избледняла снимка — изчезна още преди да проходя. Тя работеше на две места: денем в един офис в центъра, вечер — чистеше в близката детска градина. Винаги казваше, че го прави заради мен. Но когато срещна Иван — мъжът, когото наричах „втори баща“, всичко се промени.

Иван беше различен. Спокоен, уравновесен, с чувство за хумор и търпение, което майка ми често губеше. Той не беше богат, но винаги намираше време за мен — водеше ме на риболов по Искъра, учеше ме да карам колело в Южния парк, слушаше ме, когато имах нужда да говоря. Майка ми обаче не го харесваше. Казваше, че е „чужд“, че никога няма да бъде истински част от нашето семейство.

— Той не ти е баща! — крещеше тя онази вечер, когато ѝ казах, че искам да живея при Иван след развода им. — Аз те родих! Аз се отказах от всичко заради теб! Как можеш да ме предадеш така?

Не знаех какво да ѝ отговоря. В гърдите ми се бореха вина и облекчение. При Иван беше спокойно. Там нямаше крясъци, нямаше вечни упреци за пари или за това кой е виновен за миналото. Там можех да бъда себе си.

Първите седмици при Иван бяха странни. Апартаментът му в Младост беше малък и стар, но топъл. Сутрин миришеше на кафе и печени филийки. Вечер гледахме мачове по телевизията или просто мълчахме заедно. Понякога Иван разказваше истории от младостта си — как е бил в казармата в Сливен, как е работил като шофьор на автобус по линията София-Пловдив. Слушах го и усещах как между нас се ражда нещо истинско.

Но майка ми не можеше да прости. Звънеше ми всяка вечер:

— Димитре, върни се! Не мога да спя от тревога! Какво ти е направил този човек? Не разбираш ли, че си ми всичко?

Понякога плачеше по телефона. Друг път ме обвиняваше:

— Всичко съм дала за теб! А ти… ти избра един чужденец!

В училище също не беше лесно. Съучениците ми шушукаха зад гърба ми:

— Чул ли си? Димитър живее при втория си баща! Майка му го изгони…

Не ги винях — в България хората трудно приемат различното. Семейството трябва да е цяло, майката — свята. А аз бях нарушил всички правила.

Една вечер Иван седна до мен на дивана и ме погледна сериозно:

— Знам, че ти е трудно. Искам само да знаеш, че не те държа насила тук. Ако някога решиш да се върнеш при майка си… ще те разбера.

Погледнах го и усетих как очите ми се пълнят със сълзи.

— Не искам да я наранявам — прошепнах. — Но при теб се чувствам… спокоен.

Той кимна и сложи ръка на рамото ми.

— Понякога хората не могат да простят миналото си. Но ти имаш право на щастие.

С времето майка ми започна да идва все по-рядко. Понякога носеше домашна баница или нова риза за училище. Сядаше на ръба на леглото ми и ме гледаше дълго.

— Помниш ли как ти пеех приспивни песни? — питаше тихо.

Кимах мълчаливо. Винаги завършваше с едно и също:

— Надявам се един ден да разбереш защо боли толкова много.

Минаха години. Завърших гимназия, после университет. Иван остаря — косата му побеля, ръцете му трепереха все повече. Майка ми остана сама в апартамента ни в Люлин. Понякога я посещавах — носех ѝ лекарства или просто стояхме заедно в тишина.

Една зима Иван се разболя тежко. Лежеше в болницата на Окръжна болница и аз не се отделях от леглото му. Майка ми дойде веднъж — стоя на прага и ме гледаше дълго.

— Обичам те — каза тихо. — Но никога няма да разбера защо избра него пред мен.

Погледнах я през сълзи и прошепнах:

— Мамо… понякога любовта не е достатъчна. Понякога човек има нужда от разбиране.

Сега съм вече възрастен мъж. Имам свое семейство — жена ми Елена и двете ни деца са моят свят. Понякога се улавям как повтарям думите на Иван или пеех приспивните песни на майка ми на децата си.

Но нощем често се питам: Можеше ли да бъде различно? Можех ли да направя друг избор? И дали някога ще простя напълно на себе си?

А вие… бихте ли избрали спокойствието пред кръвната връзка? Или семейството винаги трябва да остане цяло, независимо от цената?