Майка ми отказва да гледа децата, а аз трябва да оцелея – историята на една самотна майка

— Не мога повече, мамо! — гласът ми трепереше, докато държах телефона с едната ръка, а с другата опитвах да успокоя плачещата Мария, най-малката ми дъщеря. — Моля те, само за няколко часа! Трябва да отида на работа, иначе ще ме уволнят.

От другата страна на линията майка ми въздъхна тежко. — Деси, казах ти вече. Не мога да гледам три деца. Аз съм уморена, имам си и аз болежки. Ти трябваше да помислиш по-рано.

Стиснах зъби. Вече не знаех дали гневът или отчаянието надделяваха в мен. След смъртта на Иван, всичко се стовари върху мен като лавина. Той си отиде внезапно — инфаркт, на 38 години. Останах сама с три деца: Петър на осем, Силвия на пет и Мария — само на шест месеца тогава. Погребението беше като кошмарен сън, а след това дойде истинският ужас — ежедневието.

Първите месеци брат ми Георги ни помагаше. Даваше пари за храна, носеше дрехи за децата, но и той има две деца и жена, които чакат заплатата му. Не можех да разчитам вечно на него. Социалните помощи стигаха едва за тока и водата. Апартаментът ни в Люлин беше наследство от баба ми — поне не плащахме наем, но таксите и сметките не прощават.

Работа намерих трудно — в една квартална бакалия. Заплатата беше малка, но поне беше нещо. Работех на смени, често до късно вечерта. Всяка сутрин се будех с мисълта как ще организирам деня така, че децата да са нахранени и облечени, а аз да стигна навреме до магазина. Детската градина прие Силвия, но за Мария нямаше място — списъкът беше дълъг като Великденски пост.

— Мамо, гладен съм! — Петър ме дръпна за ръката, докато се опитвах да обясня на майка ми по телефона колко съм притисната.

— Ще ти направя сандвич след малко, миличък — казах му тихо и се върнах към разговора.

— Моля те, мамо! Само докато се върна от работа! — гласът ми беше почти писък.

— Не мога! — отсече тя. — Аз вече си гледах децата. Сега е твой ред.

Затворих телефона и се разплаках безшумно. Не исках децата да ме виждат такава. Но какво друго ми оставаше? Съседката леля Гинка понякога гледаше Мария срещу някой лев, но и тя не можеше всеки ден. А аз трябваше да работя всеки ден.

Вечерта седнах до прозореца с чаша чай и погледнах към светлините на София. Чудех се какво съм сгрешила. Защо майка ми не може да ми помогне? Виждах я как ходи до пазара с приятелките си, как си гледа сериалите и си пие кафето на спокойствие. А аз? Аз бях в капан.

На другия ден отидох при нея лично. Звъннах на вратата ѝ с Мария на ръце.

— Мамо, моля те… — започнах още преди да ме покани вътре.

Тя ме изгледа строго.

— Деси, ти си голяма жена вече. Не мога да поема твоя товар. Аз съм ти дала всичко — образование, дом… Сега ти трябва да се справиш.

— Но аз не искам всичко! Само малко помощ…

Тя поклати глава.

— Не мога повече. И аз имам нужда от спокойствие.

Излязох от апартамента ѝ с усещането, че светът се е стеснил до тясна тъмна стая без прозорци.

В магазина шефката ми Марияна ме погледна строго:

— Ако пак закъснееш, ще трябва да търся друга продавачка.

Погледнах я отчаяно:

— Нямам кой да гледа бебето…

Тя въздъхна:

— Всички имаме проблеми, Деси. Но работата си е работа.

Вечерта Петър ме попита:

— Мамо, защо баба не иска да ни гледа?

Не знаех какво да му кажа. Как да обясня на осемгодишно дете тежестта на разочарованието?

— Баба е уморена, миличък. Но ние ще се справим сами.

Силвия ме прегърна:

— Аз ще помагам с Мария!

Усмихнах се през сълзи. Децата ми бяха всичко, което имах.

С времето започнах да търся други варианти — обяви за детегледачки, молби до общината за място в детска градина… Всичко беше или скъпо, или невъзможно. Често се чудех дали не съм лоша майка — дали не натоварвам децата си твърде много с моите проблеми.

Една вечер брат ми Георги дойде на гости.

— Деси, говорих с мама… Тя просто не може повече. Не го приемай лично.

— Лесно ти е да кажеш — отвърнах му горчиво. — Ти имаш жена до себе си…

Той ме прегърна неловко:

— Ще измислим нещо. Не си сама.

Но аз се чувствах сама. Всяка вечер броях стотинките за хляб и мляко. Понякога се улавях как завиждам на майките в парка — тези с бабите до тях, които бутат количките и разказват приказки на внучетата си.

С времето се научих да моля по-малко и да разчитам повече на себе си. Но болката от това, че най-близкият ти човек ти обръща гръб в най-трудния момент… тя не минава лесно.

Понякога вечер питам себе си: „Дали някога ще мога пак да разчитам на някого? Или съдбата на самотната майка в България е винаги такава – борба без край?“