Майка ми плаче, защото не ѝ позволявам да се грижи за мен: Как свръхгрижата ни наранява и двете

– Не можеш да излезеш така! – гласът на майка ми пронизва въздуха като нож. Стоя пред огледалото в коридора, стиснала дръжката на чантата си, а сърцето ми бие лудо. – Вън е студено, ще настинеш! Облечи си дебелия пуловер, този е прекалено тънък!

– Мамо, наистина съм добре. Вече съм на двадесет и пет – опитвам се да звуча спокойно, но в гласа ми се прокрадва умората от този вечен спор.

Тя въздъхва тежко и очите ѝ се насълзяват. – Не разбираш… Аз само искам най-доброто за теб. Ако не се грижа за теб, кой ще го направи?

В този момент усещам как вината ме залива като студен душ. Виждам я – дребна, с побеляла коса, ръцете ѝ треперят леко. Но после си спомням всички онези години, в които не можех да дишам от нейната грижа.

Още от малка тя беше навсякъде. Избираше ми дрехите, подреждаше играчките ми по цвят и големина, решаваше с кого да играя в квартала. Когато в първи клас исках да се запиша на рисуване, тя настоя да ходя на пиано – „по-престижно е“, каза. На рождения ми ден в трети клас тя дойде в училище с огромна торта и започна да раздава парчета на всички, докато аз се криех зад чина си от срам.

– Мамо, моля те… – прошепнах тогава, но тя не чу. Или не искаше да чуе.

Годините минаваха, а аз все повече се затварях в себе си. В гимназията нямах близки приятели – майка ми винаги намираше недостатъци у тях: „Тази Мария е много разпиляна“, „Иванчо има лоши оценки, ще те дърпа назад“. Дори когато се влюбих за първи път в единадесети клас, тя разбра и ми забрани да се виждам с Петър: „Той няма бъдеще, ще ти разбие сърцето“.

В университета избрах психология – единственият бунт, който си позволих. Майка ми мечтаеше да стана лекар като баща си. Когато ѝ казах решението си, тя плака цяла нощ. На следващия ден не ми говореше. Вкъщи цареше ледена тишина.

Сега живея в малък апартамент под наем в София. Работя като консултант в център за деца с тревожност. Помагам им да намерят гласа си – нещо, което аз още търся.

Но майка ми не спира да ме следи. Звъни по десет пъти на ден: „Яде ли?“, „Облече ли се топло?“, „С кого излизаш?“. Ако не ѝ вдигна веднага, започва да звъни на съседите ми или на колежките ми.

– Мамо, трябва да спреш! – казах ѝ преди седмица по време на поредния ни спор. – Не мога да дишам! Твоята грижа ме задушава!

Тя се разплака неудържимо. – Аз съм ти майка! Това е моят живот – да се грижа за теб! Ако не го правя… какъв смисъл има всичко?

В този момент осъзнах колко дълбоко е вкоренена тази нейна нужда. Не е просто навик или характер – това е смисълът ѝ. А аз… аз съм ѝ позволила толкова години да определя границите на моя свят.

Вечерта седнах сама на леглото си и написах писмо до нея:

„Мамо,
Обичам те. Но имам нужда от въздух. Имам нужда да сгреша сама, да избирам сама, дори да страдам сама. Твоята грижа ме прави безсилна и несигурна. Моля те, довери ми се. Позволи ми да бъда твоя дъщеря, но и отделен човек.“

Не ѝ го изпратих. Още стои в чекмеджето ми.

Днес пак се скарахме. Този път заради това, че отказах да отида при личния лекар заради лека настинка.

– Ще си докараш бронхит! – извика тя през телефона.

– Мамо, моля те… Аз знам какво правя!

– Не знаеш! Ти си още дете!

– Не съм дете! – извиках аз и затворих.

След час получих съобщение: „Плача цял ден заради теб.“

Седя сега на прозореца и гледам светлините на града. Чудя се: Кога една майка трябва да пусне детето си? Кога едно дете има право да поиска свобода без вина? И дали някога ще намерим баланса между любовта и независимостта?

А вие… как бихте постъпили? Ще намерим ли някога начин да се обичаме без окови?