Майка ми по закон – помощ или проклятие?

– Пак ли си оставила чиниите в мивката, Мария? – гласът на леля Станка пронизва тишината в кухнята като остър нож. Стоя с гръб към нея, с ръце, потънали в сапунена вода, и стискам зъби. Не съм оставила нищо – просто не съм приключила още.

– Не, тъкмо ги мия, лельо Станке – отговарям тихо, но тя вече е до мен, грабва гъбата от ръцете ми и започва да търка с такава енергия, че се чудя дали не се опитва да изтрие самата мивка.

– Трябва да се действа по-енергично! – казва тя, сякаш съм дете на пет години. – Иначе няма да стане нищо от теб.

Това е само началото на деня ми. Откакто се омъжих за Иван, животът ми се превърна в безкрайна битка за пространство и въздух. Леля Станка живее на два етажа над нас в панелката в Люлин и всеки ден намира повод да слезе – уж да помогне. Понякога носи буркани с лютеница, друг път – чисти банята ни, без да питa. Веднъж дори подреди гардероба ми, защото „не можела да гледа такъв хаос“.

Иван не вижда проблема. „Тя е добра жена, просто иска да помага“, казва той и ме целува по челото, докато аз стискам юмруци под масата. Но аз не искам помощта ѝ. Искам само малко тишина, малко лично пространство. Искам да мога да си оставя чорапите на пода, без някой да ги прибере веднага.

Веднъж се прибрах по-рано от работа и я заварих как глади бельото ми. Почувствах се гола пред нея. – Лельо Станке, не е нужно… – започнах аз.

– О, Марийче, ти си толкова уморена! Аз съм тук да ви облекча! – усмихна се тя широко и продължи да глади.

Майка ми по закон. Помощ или проклятие?

С времето започнах да се чувствам като гостенка в собствения си дом. Дори когато готвя, тя стои до мен и ми казва какво да сложа в манджата. – Не слагай толкова много червен пипер! Ще стане тежко за стомаха на Иванчо! – казва тя и бърка в тенджерата.

Една вечер не издържах. Иван беше уморен след работа и седеше пред телевизора. Аз стоях в кухнята и гледах как леля Станка подрежда масата за вечеря.

– Лельо Станке, може ли… може ли поне тази вечер да ни оставите сами? – прошепнах аз.

Тя ме погледна така, сякаш съм я ударила. Очите ѝ се напълниха със сълзи.

– Аз само исках да помогна… – каза тя тихо и излезе от апартамента.

Иван ме изгледа укорително. – Защо беше нужно това?

– Защото не мога повече! – извиках аз. – Не мога да дишам! Това е нашият дом!

Той замълча. Вечерта мина в тишина. На следващия ден леля Станка не дойде. Нито на по-следващия. Апартаментът беше тих, но аз усещах празнота. Започнах да се чудя дали не съм прекалила.

След седмица тя се появи с торба домашни курабийки и очи, пълни с болка.

– Марийче, аз само исках да ви бъда полезна… Знам, че може би прекалявам понякога… Но след като почина баща му на Иван, аз останах сама… И вие сте ми всичко…

Гласът ѝ трепереше. За първи път я видях уязвима.

– Лельо Станке… – прошепнах аз и я прегърнах неловко.

От този ден започнахме да говорим повече. Понякога пак прекаляваше, но вече ѝ казвах директно: „Днес имам нужда от малко време сама.“ Тя се учеше да ме разбира, а аз – да бъда по-търпелива.

Но въпросът остана: Къде свършва помощта и започва задушаването? Колко компромиси трябва да правим заради семейството? А вие как бихте постъпили на мое място?