Майка ми помага на бившата ми съпруга, но отказва да помогне на настоящата ми жена

— Не мога повече, Петре! — гласът на жена ми, Ивелина, трепереше от гняв и отчаяние. Стоеше до прозореца в малката ни кухня в Люлин, стиснала чашата си с чай толкова силно, че се страхувах да не я счупи. — Майка ти пак е дала пари на Мария! А на нас ни отказва и най-малката помощ!

Погледнах я уморено. Вече нямах сили да споря. Седях на кухненската маса, с глава в ръцете, и се чудех как стигнахме дотук. Преди три години се разведох с Мария — майката на дъщеря ми Калина. Беше тежко, но вярвах, че ще започна начисто с Ивелина. Само че миналото не ме пускаше.

— Петре, кажи нещо! — настоя Ивелина. — Защо майка ти помага на Мария? Тя вече не ти е жена! Аз съм ти жена! А ние едва свързваме двата края!

Знаех, че е права. Но знаех и друго — майка ми, леля Станка, никога не прие Ивелина. Още от първия ден я гледаше с подозрение, сякаш е дошла да ми вземе последната риза. А към Мария винаги беше мила, дори след развода.

— Мамо, защо го правиш? — попитах я веднъж, когато я засякох да носи торба с продукти на Мария.

Тя ме погледна строго през очилата си.

— Защото тя е майката на внучката ми! А ти… ти си мъж, Петре. Трябва да се оправяш сам. Не може всеки път да идваш при мама за помощ.

— А Ивелина? Тя също е част от семейството!

— Не е като Мария — отсече тя. — Мария беше добра жена. Ти я изгони.

Тези думи ме боляха повече от всичко. Да, аз напуснах Мария. Влюбих се в Ивелина, направих грешки… Но не заслужавах ли втори шанс? Не заслужаваше ли и Ивелина поне малко уважение?

Вечерите у дома станаха тежки. Ивелина все по-често плачеше тайно в банята. Аз се чувствах безсилен. Заплатата ми като техник в метрото не стигаше за всичко — наемът, сметките, издръжката за Калина…

— Ако беше плащал редовно издръжката, Мария нямаше да има нужда от помощта на майка ти! — изкрещя Ивелина една вечер.

— Знам! — отвърнах ядосано. — Но не винаги имам възможност! Понякога просто не стигат парите!

— А аз? Аз какво съм ти? Защо винаги тя е по-важна?

Не знаех какво да кажа. Чувствах се виновен пред всички — пред Мария, пред Калина, пред Ивелина… и пред майка си.

Една неделя реших да говоря с майка ми открито. Отидох при нея в панелката в Младост.

— Мамо, трябва да поговорим сериозно.

Тя ме посрещна с обичайното си намръщено изражение.

— За какво?

— За Ивелина… и за мен. Не можем повече така. Имаме нужда от помощ. Може ли поне временно да се преместим при теб? Ще помагаме с всичко.

Тя поклати глава.

— Не става, Петре. Тук няма място за двама възрастни и още двама души. А и… не искам да живея с нея под един покрив.

— Но ти помагаш на Мария!

— Тя е сама с детето ти! А ти си мъж! Трябва да се научиш да носиш отговорност!

Почувствах как кръвта ми кипва.

— Ами ако бях останал с Мария? Щеше ли тогава да ни помагаш така?

Тя замълча за миг.

— Може би… Но ти избра друг път.

Излязох от апартамента й със свито сърце. По пътя към вкъщи мислех само за едно: дали някога ще бъда достатъчно добър син? Достатъчно добър баща? Достатъчно добър съпруг?

Вкъщи Ивелина ме чакаше притеснена.

— Какво каза майка ти?

— Отказа ни… — прошепнах аз.

Тя избухна в сълзи.

— Не мога повече така! Чувствам се чужда във всичко това! Защо винаги трябва да страдам аз?

Прегърнах я безмълвно. Знаех, че думите са излишни. Бяхме сами срещу целия свят — срещу миналото ми, срещу очакванията на майка ми, срещу собствените ми грешки.

Седмици наред живяхме като на тръни. Всеки ден беше борба — за работа, за пари, за малко спокойствие. Понякога си мислех дали не сгреших, като напуснах Мария. Дали щях да бъда по-щастлив? Или просто щях да страдам по друг начин?

Една вечер Калина дойде при мен.

— Тате, защо мама плаче толкова често?

Не знаех какво да й кажа.

— Понякога възрастните имат трудности… Но винаги ще те обичам, Калина.

Тя ме прегърна силно.

Сега седя тук и пиша тези редове с надеждата някой да ме разбере. Чувствам се разкъсан между две жени, две семейства и една майка, която сякаш никога няма да ме приеме такъв, какъвто съм станал.

Кажете ми — заслужавам ли това отношение? Може ли човек някога да избяга от собствените си грешки или те винаги го настигат?