Майка ми се отказа от наследството заради леля Виктория: Когато чуждите нужди са по-важни от нашите

— Не мога да повярвам, че го направи! — изкрещях, докато затръшвах вратата на малката стая, която делим с мъжа ми и сина ни в апартамента на свекърите. Сълзите ми напираха, но не исках да ги види никой. Майка ми, Мария, току-що ми беше съобщила по телефона, че се е отказала от наследството на баба — двустаен апартамент в центъра на Пловдив. Вместо това го беше дала на леля Виктория.

— Мамо, ти сериозно ли? — попитах я преди малко, гласът ми трепереше от гняв и отчаяние. — Ние с Иван и малкия Дани живеем при свекърите вече трета година! Спестяваме всяка стотинка за ипотека, а ти… ти просто подаряваш апартамента на леля!

— Виктория има нужда, тя е по-възрастна, сама е… — отвърна майка ми с онзи мек тон, който винаги използваше, когато искаше да избегне конфликт.

— Сама? Тя живее със сина си, снаха си и двете им деца! Четирима души в двустаен апартамент! А ние сме петима при свекърите! — не издържах и гласът ми се повиши.

— Не разбираш, тя винаги е била по-слаба… — прошепна майка ми и затвори телефона.

Седнах на леглото и зарових лице в ръцете си. Иван влезе тихо и седна до мен.

— Пак ли майка ти? — попита той внимателно.

— Да. Даде апартамента на леля Виктория. За нас пак няма нищо.

Иван въздъхна тежко. Знаех, че му е трудно да ме гледа така. Свекърва ми, Галя, често ни подхвърляше забележки за това колко сме „гости“ и как трябва да си намерим свое място. Но как? С една заплата и детски надбавки едва стигаме до края на месеца. А брат ми Петър? Той още учи в университета във Варна и разчита на мен да му помагам с пари за квартирата и храната.

Вечерта седнахме на масата със свекърите. Галя пак започна:

— Много сте се разположили тук. Кога ще си намерите свое жилище?

Иван я изгледа уморено:

— Мамо, знаеш колко е трудно. Цените на жилищата са безумни.

— Ами майка ти? — обърна се тя към мен. — Не може ли да ви помогне?

Почувствах как бузите ми пламват от срам и яд.

— Не може — казах тихо. — Даде всичко на сестра си.

Галя поклати глава неодобрително.

— Ето затова човек трябва да мисли първо за децата си…

Станах от масата и излязох на балкона. Вдишах дълбоко студения въздух и се опитах да се успокоя. Телефонът ми иззвъня — беше Петър.

— Как си, кака? — попита той весело.

— Добре съм — излъгах. — Пари имаш ли?

— Ще стигнат до края на седмицата. После ще видим…

— Ще ти преведа още утре — казах и затворих очи. Още една сметка, още една жертва.

На следващия ден събрах смелост и отидох при майка ми. Апартаментът й беше подреден, но студен. Тя ме посрещна с усмивка, но очите й бяха уморени.

— Мамо, защо винаги избираш Виктория? — попитах тихо.

Тя седна срещу мен и дълго мълча.

— Когато бяхме малки, тя винаги беше болнава. Аз трябваше да се грижа за нея. После остана вдовица млада… Не мога да я оставя сама.

— А мен? А Петър? Ние не сме ли ти деца? Защо нашите нужди са по-малко важни?

Майка ми сведе глава.

— Знам, че страдаш. Но вярвам, че ти ще се справиш. Ти винаги си била силната…

Почувствах как гневът ми се смесва с тъга. Защо трябваше да съм силната? Защо никой не виждаше колко ми е тежко?

Излязох навън и тръгнах пеша към дома на свекърите. Вървях по улиците на Пловдив, а мислите ми се блъскаха една в друга. Спомних си как като дете винаги се опитвах да заслужа любовта на майка си — с отлични оценки, с помощ вкъщи, с грижа за Петър. А тя винаги беше до Виктория.

Вечерта Иван ме прегърна силно.

— Ще успеем някак — каза той тихо.

Погледнах го през сълзи.

— Ами ако никога не успеем? Ако винаги сме втори избор?

Тази нощ не можах да заспя. Чудех се: Колко още трябва да жертвам себе си заради чуждите нужди? Кога някой ще избере мен?

А вие как бихте постъпили на мое място? Щяхте ли да простите такова пренебрежение или щяхте да се борите за своето право на щастие?