Майка ми се върна от болницата с бебе: Когато животът обърка всички планове

— Какво правиш, мамо? — гласът ми трепереше, докато гледах как майка ми държи в ръцете си бебе, увито в болнично одеяло. Беше се върнала у дома след три дни в кардиологията на Пирогов, а аз очаквах да я видя изтощена, но не и с новородено.

— Моля те, не викай. Ще събудиш малкия — прошепна тя, а очите ѝ бяха пълни със сълзи и страх. Сърцето ми биеше лудо. В този момент сякаш целият свят се срина върху мен.

Преди три дни я заведохме в болницата с татко, защото се оплакваше от болки в гърдите. Лекарите казаха, че е нужно наблюдение. Не очаквахме нищо необичайно — просто поредната грижа за възрастен родител. Но когато се върна, държеше това бебе, а по лицето ѝ се четеше вина.

— Чие е това дете? — настоях аз, а съпругът ми Георги стоеше до мен, онемял от шок.

Майка ми седна на дивана и започна да разказва. В болницата в стаята ѝ настанили млада жена — Мария, която била сама и много уплашена. Родила преждевременно, а после изчезнала — оставила бебето и никой не знаел къде е. Майка ми не могла да понесе мисълта, че детето ще отиде в дом. „Това е съдба“, казала си тя. „Може би Бог ме изпраща да спася това дете.“

— Мамо, това е незаконно! — извика Георги. — Не можеш просто да вземеш чуждо дете от болницата!

— Знам… Знам! — разплака се тя. — Но не можех да го оставя там! Толкова е малко… Толкова беззащитно…

В този момент усетих как гневът и объркването се борят в мен. От една страна разбирах майка ми — цял живот е помагала на хората, винаги е била състрадателна. Но от друга страна — това беше престъпление. Ами ако полицията дойде? Ами ако майката се върне?

— Трябва да върнем детето — казах твърдо. — Не можем да го крием.

Майка ми ме погледна с отчаяние:

— Моля те… Поне за една нощ. Да му дадем топлина и любов… Утре ще го върнем.

Съгласих се, макар че знаех колко опасно е това. През нощта не мигнах. Слушах тихото дишане на бебето и плача на майка ми в съседната стая. Георги беше бесен:

— Това ще ни съсипе! Ако някой разбере…

На сутринта телефонът звънна. Беше сестра ми Даниела:

— Чух какво е станало! Мамо полудя ли? Какво ще правим?

— Ще върнем детето — казах аз. — Нямаме избор.

Но когато тръгнахме към болницата, майка ми държеше бебето така, сякаш никога няма да го пусне.

— Моля ви… Не ме карайте да го давам! — прошепна тя през сълзи.

В болницата ни посрещнаха с подозрение. Социалната работничка ни изгледа строго:

— Знаете ли какво сте направили? Това е отвличане!

Майка ми се разплака неудържимо:

— Исках само да помогна… Не можех да го оставя…

Следващите дни бяха кошмар. Полицията ни разпитваше, социалните служби идваха у дома. Съседите започнаха да шушукат зад гърба ни. Даниела отказа да говори с майка ми. Георги настояваше да се изнесем временно при неговите родители.

Вечерите вкъщи станаха мъчителни. Майка ми седеше сама на дивана, гледаше снимката на бебето и плачеше тихо. Аз се опитвах да я утеша, но не знаех какво да кажа.

Една вечер седнах до нея:

— Мамо, защо го направи? Защо рискува всичко?

Тя ме погледна с празен поглед:

— Защото никой не трябва да расте сам. Защото когато бях малка, и мен ме оставиха за малко в дом… Никога не съм забравила страха и студа там.

Сълзите напълниха очите ми. За първи път чувах тази история.

— Прости ми… — прошепнах аз.

С времето скандалът утихна, но белезите останаха. Семейството ни вече не беше същото. Даниела още не говори с майка ми. Георги все още ме гледа с недоверие, сякаш и аз мога да направя нещо толкова безразсъдно.

Понякога се питам: Кое е по-важно — законът или човещината? Ако някой ден попаднете в такава ситуация, как бихте постъпили? Може ли една грешка от любов да бъде простена?