Майка ми умира, а аз не чувствам нищо – Български семейни тайни

„Не плачеш ли? Какво ти става, Деси?“ – гласът на сестра ми Ели трепери, докато стоим в коридора на Пирогов. Мирише на дезинфектант и страх. Аз гледам в пода, в ръцете си стискам стария шал на майка ми. Не мога да отговоря. Не мога да изрека това, което крещи в мен: „Майка ми умира, а аз не чувствам нищо.“

Винаги съм била „странното дете“ в нашето семейство. Татко беше мълчалив, работеше по две смени в завода, а майка… майка беше буря. Викаше за всичко – за разлятото мляко, за двойката по математика, за това, че не съм като Ели. „Погледни сестра си! Защо не можеш да бъдеш като нея?“ – думите й още кънтят в главата ми.

Всяка вечер се прибирах с натежало сърце. Знаех, че ще намери нещо, за което да ме накаже. Понякога наказанията бяха мълчание с дни. Друг път – шамар или груба дума. Веднъж, когато бях на десет, счупих любимата й чаша. Тя ме заключи в стаята ми до сутринта. „Така ще се научиш на отговорност!“ – извика тя през вратата.

Ели беше любимката. Тя носеше шестици, помагаше в кухнята, усмихваше се на всички гости. Аз бях сянката й – винаги малко по-тиха, малко по-неудобна. Майка ми често казваше: „Ти си наказанието ми от Господ.“

С годините се научих да не показвам чувства. Да не плача пред нея. Да не търся прегръдки. Когато завърших гимназия и заминах за София да уча журналистика, тя не дойде на изпращането ми. „Няма смисъл – пак ще се провалиш“, каза ми по телефона.

В университета срещнах хора, които ме харесваха такава, каквато съм. Научих се да се смея без страх. Но всяко обаждане от вкъщи ме връщаше назад. Веднъж Ели ми звънна разплакана: „Мама пак е лоша… този път с мен.“ Тогава разбрах – не съм единствената й жертва.

Години наред избягвах да се прибирам. На Коледа измислях оправдания – работа, изпити, болест. Майка ми пращаше кратки съобщения: „Жива ли си?“ или „Не забравяй кой ти е дал живот.“ Всяко съобщение беше като бодил.

Когато преди месец Ели ми каза: „Мама е в болница… рак на панкреаса… няма да излезе оттам“, не почувствах нищо. Не болка, не облекчение – просто празнота. Отидох в Пирогов по задължение. Седнах до леглото й. Тя беше слаба, очите й потънали в орбити.

„Десислава… ти ли си?“ – прошепна тя.

„Аз съм“, казах тихо.

„Защо не ме обичаш?“ – гласът й беше едва доловим.

Не знаех какво да кажа. Как да обясня всичко? Как да разкажа за нощите, в които съм плакала сама? За думите, които още режат като нож?

„Обичам те по свой начин“, излъгах.

Тя затвори очи и повече не проговори с мен.

Сега стоя до леглото й и гледам как апаратите отброяват последните й минути. Ели хлипа до мен. Аз усещам само умора и тъга за онова дете в мен, което никога не получи майчина любов.

След погребението всички роднини ме гледат укорително – защо не плача? Защо съм толкова студена? Никой не знае истината. Никой не знае колко пъти съм умирала вътре в себе си още като дете.

Вечерта седя сама в стаята си и гледам снимките от детството ни. На нито една не се усмихвам истински.

Питам се: Може ли човек да прости всичко само защото някой е неговата майка? Или има рани, които никога не зарастват?

Кажете ми… Вие бихте ли простили?