Майка му да е! Защо свекървата ми дава всичко на снаха ми, а на нас само трохи?

– Пак ли само това ни остави, мамо? – гласът ми трепери, докато гледам как свекърва ми, леля Мария, слага пред нас чиния с изстинали кюфтета и малко салата, останала от обяда. На масата отсреща снаха ми – Деси, жената на братовчеда на мъжа ми – получава нови дрехи, плик с пари и домашно приготвени сладкиши.

– Ами, каквото има, мило! – усмихва се Мария, сякаш не разбира какво става. – Деси е сама с децата, трябва да ѝ помагам повече.

Стиснах зъби. Не исках да правя сцени пред децата си. Мъжът ми, Петър, гледа встрани и мълчи. Винаги мълчи. Вкъщи после ще ми каже: „Майка е такава, не се ядосвай.“ Но как да не се ядосвам? Как да не се чувствам като чужда в този дом, в който уж съм част от семейството вече десет години?

Всяка неделя е едно и също. Отиваме на гости при Мария в Пловдив. Деси пристига с двете си момичета – шумни, разглезени, винаги облечени в нови дрехи. Мария ги посреща с прегръдки и подаръци. За нас – остатъци от обяда и някоя стара блуза от гардероба ѝ. Децата ми питат защо баба им никога не им купува нищо. Не знам какво да им кажа.

– Мамо, защо баба обича повече другите деца? – пита ме тихо дъщеря ми Ива една вечер, докато я приспивам.

– Не е вярно, слънце – лъжа я аз. – Просто баба е по-стара и понякога не разбира как се чувстваме.

Но аз разбирам. Чувствам се невидима. Всяка година за Коледа Деси получава плик с пари за „разходи“, а ние – буркан туршия и няколко портокала. Когато Петър беше без работа миналата година, Мария каза: „Ами, ще се оправите някак.“ На Деси даде пари за нова пералня.

Веднъж се опитах да говоря с Петър:
– Не ти ли е неприятно? Все едно сме по-малко важни за майка ти.
– Не преувеличавай, всички имаме трудности.
– Но тя ѝ помага повече! На нас ни подхвърля само остатъци!
– Моля те, не започвай пак.

Така си останахме – аз с болката си, той със страха си да не разочарова майка си.

Една неделя не издържах. Докато Мария сипваше супа на Деси и ѝ разказваше как ще ѝ помогне с ремонта на кухнята, аз избухнах:
– А за нас кога ще има помощ? Или ние сме тук само за трохите?

Настъпи тишина. Петър пребледня. Деси ме изгледа с изненада.
– Какво говориш, мило? – каза Мария. – Винаги съм ви помагала!
– Кога? Когато ни даде старите си обувки или когато ни оставяш само остатъците от масата?
– Не бъди неблагодарна! – повиши тон Мария. – Знаеш ли колко хора нямат нищо?
– А ти знаеш ли как се чувствам аз? Как се чувстват децата ми?

Петър ме хвана за ръката:
– Стига, моля те…

Но аз вече не можех да спра. Всичко излезе наведнъж – годините мълчание, обидите, усещането за второстепенност.

– Винаги си предпочитала Деси! Винаги! А ние сме просто допълнение към семейството ти!

Мария ме изгледа студено:
– Ако не ти харесва, не идвай повече.

Тръгнахме си рано този ден. В колата цареше тишина. Децата усещаха напрежението. Петър караше мълчаливо.

Вкъщи плаках цяла вечер. Чувствах се виновна и облекчена едновременно. Най-накрая казах истината. Но дали направих правилното?

На следващата седмица Мария не ни покани на гости. Петър беше мрачен и затворен. Децата питаха защо няма да видят баба си.

– Защото понякога възрастните се карат – казах им тихо.

Мина месец. Никой не се обади. Чувствах се изолирана и самотна, но вече не бях готова да търпя униженията.

Една вечер Петър седна до мен:
– Може би трябваше да премълчиш…
– А ти колко още щеше да търпиш?
Той замълча дълго:
– Не знам… Може би си права.

Сега стоя пред прозореца и гледам светлините на града. Чудя се – заслужавам ли повече? Или съм просто неблагодарна снаха? Колко още жени като мен мълчат и трупат болка? Може ли някога да бъдем равни в очите на свекървите си?