Майка му ме изгони: Историята на един брак, разкъсван между любовта и семейните конфликти

– Пак ли си оставила чашата на масата? – гласът на свекърва ми, Станка, проряза тишината в малката кухня. Беше 7 сутринта, а аз вече усещах как гневът й се надига като буря.

– Извинявай, ще я прибера – промълвих, опитвайки се да не срещам погледа й. Иван още спеше, а малкият ни син Даниел се въртеше неспокойно в креватчето си. В този дом всяко мое действие беше под лупа – от това как мия чиниите до начина, по който сгъвам дрехите.

Преди четири години се омъжих за Иван с мисълта, че любовта ни ще бъде достатъчна. Но след като той остана без работа и не можехме да си позволим квартира, се наложи да се преместим при майка му в панелката в Люлин. „Само за няколко месеца“, обеща той. Минаха три години.

Станка беше от онези жени, които вярват, че никой не може да се грижи за сина им по-добре от тях. Всяка сутрин започваше с критика – защо не съм измила прозорците, защо Даниел е с тънка блуза, защо Иван не е ял достатъчно. Понякога си мислех, че ако можеше, щеше сама да ми върже престилката.

Една вечер, докато прибирах прането от балкона, я чух да говори по телефона:

– Не знам какво й е на тая Мария. Всичко й е криво. Не може една къща да поддържа! Ако не беше Иван, отдавна да съм ги изгонила…

Сълзите ми потекоха безшумно. Чувствах се като натрапник в собствения си живот. Опитвах се да бъда добра снаха – готвех любимите й ястия, чистех до късно вечер, но винаги намираше за какво да ме упрекне.

Най-лошото беше, че Иван рядко взимаше моя страна. „Тя е възрастна жена, трябва да я разбереш“, казваше той. Но кой разбираше мен?

Един ден конфликтът избухна с пълна сила. Бях оставила няколко мои книги върху шкафа в хола. Станка ги видя и започна да крещи:

– Това не е твоята къща! Всичко разхвърляш! Вие само ми пречите! Още утре искам да ви няма!

Иван се опита да я успокои, но тя не спираше:

– Или тя си тръгва, или аз!

Стоях като вцепенена. Даниел започна да плаче. В този момент разбрах – повече не мога да живея така.

Събрах набързо дрехите ни в две чанти и излязохме навън. Беше студено, но за първи път от години дишах свободно. Прекарахме нощта при моята приятелка Петя. На следващия ден Иван намери евтина гарсониера под наем в Надежда.

Първите седмици бяха тежки – парите не стигаха, Даниел боледуваше често, а Иван работеше на две места. Но поне имахме покой. Никой не ме упрекваше за всяка троха на пода.

Станка не ни потърси дълго време. Чувахме се само по празници – разговорите бяха студени и кратки. Иван страдаше, но не го показваше. Аз също изпитвах вина – дали не бях прекалено чувствителна? Може би трябваше да преглътна още малко?

Една вечер седнахме с Иван на кухненската маса след като Даниел заспа.

– Мислиш ли, че сгрешихме? – попитах го тихо.

– Не знам… Но поне сега сме семейство само ние тримата.

Понякога се чудя – колко семейства в България преминават през същото? Колко снахи търпят обиди и унижения в името на мира? И струва ли си жертвата?

А вие как бихте постъпили на мое място? Колко дълго бихте издържали?