Майка му ме побърква: Историята на една българска снаха
„Елена, пак ли не си измила чиниите? Какво ще каже Георги като се прибере?“ Гласът на свекърва ми Мария пронизва тишината в кухнята, докато аз отчаяно търся сили да не избухна. Стоя с гръб към нея, ръцете ми треперят над мивката, а в гърдите ми се надига гняв, примесен със срам. Не е първият път, в който Мария влиза у дома ни без предупреждение, сякаш апартаментът ни е нейният втори дом.
„Мария, ще ги измия след малко. Просто сложих малката да спи и…“
„Елена, детето трябва да спи на чисто! Аз винаги чистех, когато Георги беше малък. Не знам какво ще стане с това поколение майки…“
В този момент ми идва да изкрещя. Но не го правя. Преглъщам думите си и се опитвам да се усмихна. Защото знам, че ако избухна, Георги ще застане на страната на майка си. Винаги го прави.
Живеем в Пловдив, в двустаен апартамент, който купихме с помощта на родителите му. Мария настояваше да сме близо до тях – „за да помагам“, казваше тя. Но помощта ѝ е като буря – идва внезапно, оставя след себе си хаос и напрежение.
Понякога се чудя дали съм лоша снаха. Дали не съм достатъчно благодарна? Но после си спомням как Мария подрежда дрехите ми по свой вкус, как пренарежда кухнята ми, как готви ястия, които Георги обича, а аз не умея да приготвям. „Така се прави мусака, Елена!“, казва тя и ме гледа с онзи поглед, който ме кара да се чувствам като провал.
Един ден не издържах. Беше неделя сутрин, Георги беше на работа, а Мария дойде с торба продукти и започна да готви боб. Дъщеря ми плачеше в другата стая.
„Мария, моля те, не готви сега. Искам да прекарам време с детето.“
Тя ме погледна с изненада и обида.
„Елена, аз само искам да помогна! Ти не разбираш колко е трудно да си сама с дете. Аз съм минала по този път.“
„Но аз не съм сама! Имам нужда просто от спокойствие.“
Тогава тя млъкна. За първи път видях сълзи в очите ѝ. Почувствах се ужасно виновна.
Когато Георги се прибра вечерта, Мария вече беше тръгнала. Разказах му какво се е случило.
„Ели, тя само иска да помага… Не можеш ли да бъдеш малко по-търпелива? Знаеш колко много значиш за нея.“
Понякога имам чувството, че никой не ме разбира. Че съм сама срещу цялата вселена от очаквания и традиции. Вечер лежа будна и се чудя дали някога ще мога да бъда истинската домакиня и майка, която всички очакват от мен.
С времето напрежението между мен и Мария стана ежедневие. Тя идваше всеки ден – носеше супи, чистеше банята, подреждаше играчките на малката. Дори започна да купува дрехи за мен – „Това ще ти стои по-добре от онези дънки“, казваше тя.
Майка ми живее далеч – в едно малко селце до Карлово – и рядко може да ми помогне. Понякога ѝ звъня по телефона и плача.
„Мамо, не издържам вече… Чувствам се като гостенка в собствения си дом.“
„Търпи, дъще. Свекървата е като буря – идва и си отива. Ти гледай детето и мъжа си.“
Но аз не искам само да търпя. Искам да живея спокойно.
Една вечер Георги закъсня от работа. Седях сама на масата с чаша чай, когато Мария позвъни на вратата.
„Елена, донесох ти компот от праскови. Знам, че обичаш.“
Поканих я вътре. Този път реших да говоря открито.
„Мария… Моля те, разбери ме. Обичам Георги и детето ни повече от всичко. Но имам нужда от пространство. Имам нужда да се науча сама да бъда майка и домакиня. Моля те…“
Тя ме гледаше дълго време мълчаливо.
„Елена… Аз загубих майка си рано. Никой не ми показа как се става добра майка или снаха. Може би затова прекалявам…“
За първи път видях уязвимост у нея. Седнахме заедно на дивана и говорихме дълго – за страховете ни, за мечтите ни, за това какво значи да си жена в България.
От този ден нататък Мария започна да идва по-рядко. Понякога носи супа или компот, но вече ме пита дали имам нужда от помощ.
С Георги все още спорим понякога – той трудно разбира защо имам нужда от лично пространство.
Но вече знам едно: трябва да говорим открито за болките си, вместо да ги трупаме в себе си.
Питам се – колко още жени като мен търпят мълчаливо? Колко от вас са били между чука на традициите и наковалнята на собствените си мечти? Какво бихте направили на мое място?