Майка на кръстопът: Когато домът на сина ти вече не е твой

— Мамо, по-добре е този път да отседнете в хотел. Така ще ви е по-удобно, а и ние имаме доста работа — думите на Димитър още кънтят в ушите ми. Стоях пред входа на блока му в София, с куфар в ръка и сълзи в очите. Беше студен мартенски следобед, а аз се чувствах по-самотна от всякога.

Винаги съм вярвала, че домът на детето ми е и мой дом. Така ме учиха майка ми и баба ми — когато родителите дойдат на гости, цялото семейство се събира, готви се баница, пие се чай до късно, разказват се истории. Но сега, стоейки пред хотел „Сердика“, усещах как нещо в мен се чупи.

— Мамо, не го приемай лично — опита се да ме успокои Димитър по телефона. — Просто с Мария сме много заети, а и апартаментът ни е малък…

— Димитре, аз не идвам да ви преча. Идвам да ви видя. Да прегърна внучката си, да усетя домашния ви уют — гласът ми трепереше.

— Знам, мамо. Но така ще е по-лесно за всички. Ще се виждаме през деня, обещавам.

Затворих телефона и се загледах в отражението си в стъклената врата на хотела. Кога станах излишна? Кога моето присъствие започна да тежи?

Вечерта в хотела беше тиха и студена. Чувах как някой в съседната стая гледа телевизия, а аз седях сама с мислите си. Спомних си първия ден, когато доведох Димитър у дома от родилното. Как го люлеех нощем, как му пеех „Зайченцето бяло“. Колко пъти съм стояла будна до леглото му, когато беше болен…

На следващия ден отидох у тях. Мария ме посрещна с усмивка, но видях умората в очите ѝ.

— Здравейте! Радвам се, че дойдохте — каза тя и бързо прибра някакви играчки от пода.

— Може ли да помогна с нещо? — попитах.

— О, не, всичко е наред. Ще направя кафе.

Димитър излезе от спалнята с малката Елица на ръце.

— Бабо! — извика тя и се хвърли към мен.

Прегърнах я силно. В този миг забравих всичко — хотелската стая, студенината, болката. Но щастието беше кратко. След час Мария започна да поглежда към часовника.

— Извинявай, но Елица има онлайн уроци след малко…

— Разбира се — казах тихо. — Ще тръгвам.

Вървях по улиците на квартала и се чудех: кога семейството стана толкова заето? Кога времето заедно стана лукс?

Вечерта се обадих на приятелката ми Снежана от Пловдив.

— Снежи, кажи ми честно — само при мен ли е така? Децата ти канят ли те у тях?

— Ох, Мариана… И при мен е същото. Миналия месец ходих при Петър и жена му — пак хотел. Казват, че така било по-удобно за всички…

— А ти как го прие?

— Плаках първата вечер. После си казах: може би така е по-добре за тях. Но за мен? Не знам…

Затворих телефона със свито сърце. Не бях сама в болката си, но това не я правеше по-лека.

На третия ден Димитър ме покани на вечеря в ресторант.

— Мамо, знам че ти е трудно. Но трябва да разбереш — времената са други. Ние имаме нужда от пространство…

— Пространство? Аз цял живот съм ти давала пространство! Оставих работата си заради теб, грижех се за теб сама… А сега място за мен няма ли?

Димитър замълча. В очите му видях вина.

— Мамо… Не знам какво да кажа. Просто… така сме свикнали вече.

— Свикнали сте да сте сами? Без родители? Без семейство?

Той сведе глава.

— Не е така… Просто животът ни е различен.

Върнах се в хотела със свито сърце. През нощта не можех да заспя. В главата ми се въртяха думите му: „Животът ни е различен.“

На сутринта си тръгнах за Ямбол. Влакът беше пълен с хора като мен — майки и бащи с уморени лица, които гледаха през прозореца и мълчаха.

Вкъщи ме посрещна тишината. Седнах до прозореца и заплаках. За първи път осъзнах: домът на детето ми вече не е мой дом.

Но питам вас: това ли е цената на новото време? Трябва ли да приемем, че вече сме гости в живота на децата си? Или има начин да останем част от семейството им без да сме натрапници?

Кажете ми — само аз ли страдам така?