Майка на ръба: Когато синът ми прекоси футболното игрище пред очите на всички

„Мамо, къде е топката?“ – гласът на малкия Виктор прозвуча точно до ухото ми, докато се опитвах да следя играта на брат му, Даниел, на футболното игрище в квартал „Люлин“. Беше неделя следобед, трибуните бяха пълни с родители, баби и дядовци, а аз – с две ръце, пълни с чанти, вода и кроасани. Не бях мигнала цяла нощ заради зъбките на Виктор, а сега трябваше да изглеждам като перфектната майка пред всички тези хора.

В следващия миг всичко се обърна. Виктор изведнъж се измъкна от ръката ми и с бързината на малко диво коте се втурна право към терена. „Виктореее!“, изкрещях, но той вече беше на тревата, точно пред краката на играчите. Всички замръзнаха. Съдията свирна рязко, топката спря, а аз – без да мисля – хвърлих чантите и се втурнах след него.

Чух как някой зад мен прошепна: „Гледай я тая! Не може да си гледа детето!“. Други се засмяха. Камерите на телефоните светнаха. Хванах Виктор за ръчичката и го грабнах в прегръдките си. Сърцето ми биеше лудо. „Мамо, исках само да видя топката…“, прошепна той със сълзи в очите.

Върнахме се на трибуната под погледите на всички. Съпругът ми Петър ме гледаше укорително от другия край на игрището. След мача дойде при мен и тихо каза: „Не можеш ли да го държиш по-изкъсо? Сега всички говорят за нас.“

Вечерта телефонът ми не спря да звъни. Клипът вече беше качен във Facebook групата „Майки от Люлин“. Коментарите валяха: „Безотговорна!“, „Героична майка!“, „Къде е бащата?“. Седях в кухнята, държах Виктор в скута си и четях думите на непознати хора, които ме съдят или защитават, без да знаят нищо за мен.

Майка ми се обади: „Срамота! Едно време такива неща не ставаха. Децата ни слушаха!“. Опитах се да ѝ обясня, че днешните деца са различни, че светът е друг. Тя само въздъхна тежко.

На следващия ден в детската градина учителката ме посрещна с усмивка: „Видяхме ви по интернет! Виктор е истински палавник.“ Усетих как бузите ми пламват. Вечерта Петър настоя да говорим сериозно: „Трябва повече дисциплина. Не може така – хората ще си помислят, че не се справяме.“

„Петре, ти беше ли там? Видя ли колко бързо стана всичко?“, попитах го през сълзи. Той само сви рамене: „Всички гледат. Не можем да си позволим такива изцепки.“

Седмици наред усещах как хората ме гледат по улицата. В магазина една жена ме спря: „Ти ли си онази майка от клипа?“. Не знаех какво да кажа – гордост ли трябваше да изпитвам или срам?

Започнах да се съмнявам в себе си. Дали съм лоша майка? Дали трябваше да го държа по-здраво? Или пък трябваше да го оставя да тича и да бъде дете? Всяка вечер гледах Виктор как спи и си мислех за всички онези майки, които също са били осъждани заради една грешка или един миг невнимание.

Една вечер Даниел дойде при мен и прошепна: „Мамо, ти си най-смелата майка. Всички деца казаха, че си герой.“ Прегърнах го силно и усетих как сълзите ми капят по косата му.

Но Петър продължаваше да настоява за повече контрол. Започнахме да се караме все по-често. Той вярваше, че добрата майка е тази, която държи всичко под контрол. Аз вярвах, че добрата майка е тази, която обича и прощава – и на себе си.

Сега стоя тук, пиша тези редове и се чудя: Кога обществото ще спре да съди майките за всяка тяхна стъпка? Кога ще разберем, че понякога децата просто са… деца?

А вие какво мислите – има ли перфектна майка или всички просто се учим от грешките си?