Майка, син и домът между нас

— Как така ще почвате ремонта сега? — гласът ми трепереше, докато стоях в коридора, а вратата на хола беше леко открехната. Чух как Петър — моят съпруг — говори по телефона с някого, а синът ми Даниел седеше до него и кимаше одобрително. Не можех да повярвам на ушите си. Бяхме се разбрали, че ремонтът ще е чак наесен, когато ще съм при мама и тате с дъщеря ни Мария в Копривщица. А сега изведнъж всичко се променяше без дори да ме попитат.

Влязох рязко в хола. Петър ме погледна изненадано, а Даниел сведе очи към телефона си.

— Лили, не се ядосвай, просто решихме, че сега е по-удобно — каза Петър спокойно, сякаш говореше за времето навън.

— Удобно за кого? За теб? За Даниел? А аз? — гласът ми се извисяваше, но не можех да го спра.

Даниел не каза нищо. Само се размърда неловко на дивана. Той винаги беше между нас — уж голям вече, на 17, но все още дете в очите ми. Винаги съм се старала да му давам свобода, но и да го пазя от грешки. А сега усещах как се изплъзва от мен.

— Мамо, просто… татко каза, че ако почнем сега, ще сме готови преди училище — промълви той тихо.

— А ти какво мислиш? — обърнах се към него. — Не ти ли пука, че ще трябва да живеем в прах и шум? Че Мария ще се буди от бормашините? Че аз ще трябва да чистя след майсторите?

Петър въздъхна тежко.

— Лили, не драматизирай. Всичко ще мине бързо. Даниел ще помага, а ти можеш да отидеш при родителите си по-рано.

Това беше като шамар. Да се махна от собствения си дом, защото така е по-удобно за тях? Сълзите напираха в очите ми, но ги преглътнах. Не исках да им дам това удоволствие.

Вечерта мина в мълчание. Даниел се затвори в стаята си, а Петър гледаше новините. Аз седях на балкона и пушех цигара след цигара — нещо, което не правех от години. В главата ми се въртяха спомени: първият път, когато Даниел каза „мамо“, първият му учебен ден, как плака на рамото ми след като го обиди приятелче… Всичко това сякаш беше вчера. А сега той избира баща си пред мен.

На следващата сутрин реших да говоря с Даниел. Почаках го пред стаята му.

— Може ли да поговорим? — попитах тихо.

Той ме погледна с онзи поглед на тийнейджърите — смесица от досада и вина.

— Мамо, не исках да те ядосам…

— Не съм ядосана, Дани. Просто… боли ме. Боли ме, че не ме питате за нищо важно. Че мнението ми не значи нищо.

Той замълча за миг.

— Татко каза, че ти все ще намериш причина да отложиш ремонта… Че винаги мислиш първо за Мария, после за мен…

Тези думи ме пронизаха като нож. Винаги съм се старала да давам всичко и на двамата. Но явно съм сбъркала някъде.

— Може би е така… Може би прекалено много ви пазя. Но знаеш ли защо? Защото ви обичам повече от себе си.

Даниел се обърна към мен и за първи път от месеци видях сълзи в очите му.

— Извинявай, мамо… Просто исках да помогна на татко. Исках да покажа, че вече съм голям…

Прегърнах го силно. Усетих как трепери в ръцете ми — още е дете, въпреки всичко.

След този разговор нещата не станаха по-лесни. Петър настояваше ремонтът да започне веднага. Аз отказах да замина за Копривщица по-рано. Останах вкъщи и всеки ден спорехме за най-малкото нещо: кой ще чисти след майсторите, кой ще готви, къде ще спи Мария докато трае ремонтът…

Съседите започнаха да шушукат по стълбите: „Виж я Лили пак как крещи…“, „Петър все го няма вкъщи…“, „Децата им са като чужди…“

Една вечер седнахме тримата на масата — аз, Петър и Даниел. Мария вече спеше.

— Не можем така — казах аз твърдо. — Това е нашият дом. Искам всички решения да взимаме заедно. Не искам повече да се чувствам излишна.

Петър ме погледна уморено.

— Лили, понякога правиш всичко толкова сложно…

— А ти понякога забравяш, че не си сам в този дом! — отвърнах остро.

Даниел мълчеше. После тихо каза:

— Мамо е права…

Това беше първият път от много време насам, когато усетих подкрепата му. Петър въздъхна и кимна.

Ремонтът започна седмица по-късно — когато всички бяхме готови за това. Беше трудно: прахоляк навсякъде, шум до късно вечерта, караници за най-малкото нещо… Но този път бяхме заедно в трудностите.

Сега седя в новия ни хол и гледам как Даниел помага на Мария с домашните й по математика. Петър приготвя вечеря в кухнята. Всичко изглежда спокойно… поне засега.

Понякога се питам: кога едно семейство спира да бъде „ние“ и започва да бъде „аз“ срещу „ти“? И дали някога ще намерим баланса между това да сме родители и това да сме просто хора?

А вие как мислите — кое е най-важното в един дом: спокойствието или уважението към всеки член на семейството?