„Майко, бабите не ходят с дънки!“ – История за една българска баба, която отказва да остарее по чужди правила

– Майко, пак ли с тези дънки? – гласът на дъщеря ми Катя проряза тишината в кухнята, докато сипвах супа на малкия Сашко. – Не мислиш ли, че е време да започнеш да се обличаш като баба? Всички баби в блока носят пола и жилетка, а ти… – тя ме изгледа от глава до пети, сякаш съм направила нещо нередно.

Погледнах я, без да отговарям веднага. Вътре в мен се надигна познатата вълна от гняв и тъга. Бях на 56, но не чувствах, че трябва да се откажа от себе си само защото съм станала баба. Дънките ми бяха удобни, а кецовете – подарък от най-добрата ми приятелка Мария за рождения ден. Но Катя не виждаше това. За нея аз вече бях „баба“ – титла, която идва с правила и ограничения.

– Катенце, не мислиш ли, че е по-важно как се чувствам, отколкото как изглеждам? – опитах се да прозвучи спокойно.

– Не е само до теб! – прекъсна ме тя. – Сашко ще тръгне на детска градина, а ти ще го водиш. Не искам другите майки да говорят за нас. И освен това, всички баби гледат внуците си, а ти постоянно излизаш с приятелки или ходиш на танци. Не е нормално!

Супата в чинията започна да изстива. Сашко ме гледаше с големи очи, усещайки напрежението. В този момент си спомних майка ми – баба Пенка. Тя цял живот беше живяла за другите: за баща ми, за мен, за внучката си. Никога не беше имала време за себе си. Почина на 62, без да е видяла морето.

– Катя, аз обичам Сашко и ще направя всичко за него – казах тихо. – Но не мога да се откажа от себе си. Не искам да стана сянка като мама.

Катя въздъхна тежко и излезе от кухнята. Остана само тишината и лекото потропване на лъжицата в чинията на Сашко.

Вечерта седнах на балкона с чаша чай. Звездите над София блещукаха, а в съседния апартамент се чуваше смях. Мария ми писа съобщение: „Утре пак ли ще танцуваме?“ Усмихнах се. Танците бяха моят малък бунт срещу остаряването по чужди правила.

На следващия ден Катя дойде при мен с нова тема:

– Мамо, трябва да говорим сериозно. Татко казва, че прекаляваш с излизанията. А и съседките постоянно ме питат защо не гледаш Сашко по цял ден като другите баби.

Погледнах я право в очите:

– Катя, ти избра да работиш на пълен работен ден и аз те подкрепям. Но аз също имам живот. Обичам да съм с приятелки, обичам да танцувам, обичам да чета книги и да ходя на театър. Това не ме прави лоша баба.

Тя млъкна за миг:

– Просто… всички очакват друго.

– Кои са тези „всички“? – попитах я. – Съседките? Хората от блока? Или ти самата?

Катя се разплака:

– Страх ме е хората да не говорят лошо за нас. Чувствам се виновна, че не мога да бъда като другите майки и баби.

Прегърнах я силно:

– Не трябва да живеем според чуждите очаквания. Ако аз съм щастлива, ще мога да дам повече любов и на теб, и на Сашко.

Тази вечер дълго мислих за думите ѝ. В България все още има неписани правила за това как трябва да изглежда и да се държи една жена след 50-те – особено ако вече е баба. Очаква се да носи пола до коленете, жилетка и забрадка; да готви мусака и баница; да гледа внучетата по цял ден; да не излиза вечер; да не мечтае за нищо повече от семейното щастие.

Но аз не съм такава баба. Не искам да бъда такава баба.

На следващата сутрин заведох Сашко в детската градина с любимите си дънки и кецове. По пътя срещнах съседката леля Гинка:

– Ех, Марияна, пак ли с тези младежки дрехи? – подсмихна се тя.

– Да, лельо Гинке! Чувствам се добре така! – отвърнах весело.

Видях как няколко майки ме изгледаха странно пред входа на градината. Усетих погледите им по гърба си, но този път не ми пукаше. Влязох при учителката:

– Добро утро! Аз съм бабата на Сашко.

Тя ми се усмихна топло:

– Много сте енергична! Децата имат нужда от такива баби.

Върнах се вкъщи с усмивка. Катя ме чакаше на прага:

– Мамо… благодаря ти, че си тук за нас. И… може би трябва да опитам и аз понякога да мисля първо за себе си.

Прегърнах я силно. Знаех, че няма лесно да променим света около нас, но поне можем да променим себе си.

Понякога се питам: Защо трябва да живеем според чуждите представи? Не е ли време всяка жена – независимо дали е майка или баба – да има право на свой собствен живот?