„Майко, бабите не ходят с дънки!“ – Историята на една българска баба, която отказва да остарее по чужди правила

„Майко, бабите не ходят с дънки!“ – думите на дъщеря ми Елица отекнаха в кухнята като шамар. Стоях пред огледалото, приглаждах си косата и се усмихвах на отражението си – новите ми светлосини дънки стояха прекрасно. Бях ги купила вчера от пазара в Люлин, след като цяла зима се чудех дали не е време да се откажа от тях. Но нещо в мен отказваше да се предаде.

– Ели, защо да не нося дънки? – попитах я тихо, усещайки как гласът ми трепери. – Какво значение има?

Тя въздъхна тежко и се обърна към мен с онзи поглед, който използваше, когато беше малка и искаше нещо на всяка цена.

– Майко, ти си баба вече! Хората ще говорят. Какво ще си помислят съседките? Че нещо не ти е наред ли? Или че искаш да се правиш на млада?

В този момент усетих как в мен се надига гняв, примесен с болка. Аз ли бях тази, която цял живот се грижеше за всички? Аз ли бях тази, която работеше по две смени, за да може Елица да учи пиано? А сега трябваше да се крия зад плетените жилетки и тъмните поли, само защото някой можел да си помисли нещо?

– Ели, аз съм си аз. Не съм престанала да бъда майка ти или баба на Мишо, само защото нося дънки. Не разбирам защо трябва да се променям…

Тя млъкна за миг, после ме погледна с насълзени очи:

– Просто… така правят всички. Баба ми никога не е носила дънки.

– А аз не съм твоята баба – казах тихо и излязох на балкона.

Навън пролетта беше в разгара си. Децата играеха долу на площадката, а въздухът миришеше на люляк. Седнах на стола и се загледах в небето. Спомних си как преди години майка ми ме караше да нося забрадка, защото „така правят жените“. А аз я свалях веднага щом излезех от вкъщи.

Вечерта Мишо дойде при мен с книжката си.

– Бабо, ще ми прочетеш ли приказка?

Усмихнах се и го прегърнах.

– Разбира се, слънчо. Но първо ще ми помогнеш да избера тениска към новите ми дънки!

Той се засмя и започна да рови в гардероба ми.

– Тази! Със зайчетата!

Докато четях приказката, усещах погледа на Елица върху нас. Тя стоеше на вратата, мълчалива и замислена. Знаех, че й е трудно да приеме промяната в мен. Но аз също имах нужда от промяна.

На следващия ден отидох до пазара. Срещнах съседката Пенка пред сергията за домати.

– Марийке, какви хубави дънки! – възкликна тя. – От къде ги купи?

– От пазара тук – отвърнах с усмивка.

– И аз ще си взема! Омръзнаха ми тия поли до земята…

Почувствах се свободна. За първи път от години.

Вечерта Елица седна до мен на дивана.

– Мамо… извинявай, ако съм те обидила. Просто… страх ме е хората да не те обсъждат.

Погалих я по косата.

– Ели, хората винаги ще говорят. Но ако живеем според чуждите очаквания, кога ще живеем за себе си?

Тя кимна и се усмихна през сълзи.

– Може ли утре да дойдеш с мен до училището на Мишо? С тези дънки…

Сърцето ми подскочи от радост. Прегърнах я силно.

На другия ден вървяхме по улицата – аз, Елица и Мишо. Чувствах се лека като перце. Виждах погледите на съседките, чувах шепота им зад гърба си. Но този път не ме болеше. Бях свободна.

Вечерта седнах сама на балкона с чаша чай. Гледах залеза над панелките и си мислех: Колко често жените в България жертват себе си заради чуждите очаквания? Колко време още ще позволяваме на страха от хорското мнение да определя живота ни?

А вие какво мислите? Дали някога ще спрем да живеем според чуждите правила?