„Майко, вече ще спиш в кухнята“: Да бъдеш чужда в собствения си дом

– Не може повече така, Иване! – гласът на Мария, снахата ми, проряза тишината на ранната утрин. – Или майка ти ще спи в кухнята, или аз си тръгвам!

Сърцето ми се сви. Притиснах одеялото към гърдите си и се заслушах. Синът ми Иван мълчеше. Знаех този мълчалив инат – същият, който имаше баща му. Но сега не беше време за инат. Сега бях аз – майка му, която цял живот се е борила за него, а сега стоях зад вратата, невидима и ненужна.

– Мамо, чуваш ли? – Иван отвори вратата и ме погледна с онзи поглед, който не бях виждала от дете. – Ще трябва да се преместиш в кухнята. Мария не може да спи спокойно, а ти… ти все пак си свикнала да ставаш рано.

Не казах нищо. Какво можех да кажа? Че болят ме ставите и че нощем често ставам до тоалетната? Че кухнята е студена и мирише на мухъл? Че цял живот съм мечтала за топъл дом, а сега съм изгонена в ъгъла като някаква вещ?

Преместих си възглавницата и одеялото. Мария вече подреждаше леглото ми до печката. – Ще ти е по-удобно тук – каза тя сухо. – Има контакт за радиатор. Ако искаш, ще ти донеса чай.

– Благодаря, Марийче – прошепнах, но тя вече беше излязла.

Седнах на ръба на леглото и се загледах в прозореца. Навън валеше ситен дъжд. Спомних си как преди години тичах под дъжда с Иван на ръце, когато беше болен и трябваше да го заведа на лекар. Тогава не мислех за себе си – само за него.

Вечерта Иван дойде при мен. – Мамо, не се сърди на Мария. Тя е уморена, работи много… Знаеш как е сега – всичко е скъпо, трудно се живее.

– Знам, сине – казах тихо. – Аз също работих цял живот. И за теб, и за сестра ти…

Той замълча. Не обича да говорим за миналото. За него миналото е тежест, а аз съм част от тази тежест.

На другия ден дойде внучката ми Елица. Тя винаги ми носи радост.

– Бабо, защо спиш в кухнята? – попита тя невинно.

– Защото тук е топло и мога да гледам през прозореца – излъгах.

– Аз бих искала да спя при теб! – засмя се тя и ме прегърна.

В този момент Мария я повика: – Елице, остави баба да си почива! Имаш домашно!

Останах сама с мислите си. Спомних си как преди години къщата беше пълна с живот – смях, песни, гости… Сега всичко е тихо и студено. Дори когато всички са вкъщи, пак се чувствам сама.

Една вечер чух как Мария говори по телефона:
– Не мога повече! Все едно живея с призрак! Не мога да дишам свободно! Ако Иван не я махне оттук, аз си тръгвам!

Сълзите ми потекоха безшумно. Как стана така? Кога станах излишна? Кога домът ми стана чужд?

Опитах се да говоря с Иван:
– Сине, ако ви преча… мога да отида при сестра ти в Пловдив.

– Не говори глупости! – ядоса се той. – Тук ти е мястото! Просто… Мария е напрегната.

– А ти? Ти напрегнат ли си от мен?

Той ме погледна дълго и нищо не каза.

Дните минаваха бавно. В кухнята беше все по-студено. Понякога забравяха да ми оставят вечеря. Понякога чувах как говорят за мен като за товар.

Една сутрин Елица дойде при мен със сълзи на очи:
– Бабо, мама каза, че ако не те махнем оттук, ще се разведат!

Прегърнах я силно:
– Няма да стане така, слънчице. Всичко ще се оправи.

Но знаех, че няма да се оправи.

Започнах да пиша писма до сестра ми в Пловдив. Разказвах й всичко – за студа, за самотата, за това как се чувствам чужда в собствения си дом.

Един ден тя ми изпрати пари за билет и ме покани при себе си:
– Ела при мен! Тук ще сме две стари жени и ще си разказваме истории до късно!

Колебах се дълго. Не исках да оставям Иван и внучката си. Но вече нямах сили да бъда нежелана.

Вечерта казах на Иван:
– Сине, заминавам при сестра си. Тук вече нямам място.

Той ме погледна дълго:
– Мамо… Не знам какво да кажа.

– Не казвай нищо. Пази се и обичай детето си така, както аз те обичах теб.

На следващата сутрин тръгнах с малкия си куфар към гарата. Оставих ключа под чергата на входа.

Влакът потегли бавно. Гледах през прозореца и си мислех: Кога една майка става излишна? Кога домът й престава да бъде неин? И има ли някой, който ще помни жертвите й?