Мълчанието между нас: История за майка, брат и изборите, които ни разделят
„Не, няма да го направя! Не съм длъжен да жертвам живота си за нея!“ – думите на брат ми Димитър още кънтят в главата ми, сякаш ги изрече преди минута, а не преди месеци. Стояхме в хола на майчиния апартамент в Люлин, между нас – масата с неизпития чай и купчината лекарства. Майка ни лежеше в съседната стая, гласът ѝ едва доловим, но очите ѝ – пълни с тревога.
„Дими, тя е майка ни! Не можеш просто да я оставиш така…“, прошепнах аз, усещайки как гневът и отчаянието се борят в гърдите ми.
Той само сви рамене. „Ти си по-свободна, нямаш деца. Аз имам семейство, работа… Не мога да се въртя около нея по цял ден. И без това апартаментът ще трябва да се продаде – по-добре сега, докато още има стойност.“
В този момент нещо в мен се пречупи. Не можех да повярвам, че братът, с когото сме делили всичко – от последната филия хляб до мечтите за по-добър живот – сега говори така за нашата майка. За жената, която ни е отгледала сама след като баща ни си отиде, която е работила на две места, за да не ни липсва нищо.
След този разговор Димитър си тръгна. Не се обади повече. Не дойде дори когато майка ни получи инсулт и трябваше да я водя по болници, да търся сестра за домашни грижи, да се моля на съседи за помощ. Всичко падна върху мен – и физическият товар, и тежестта на самотата.
Понякога нощем лежа будна и си спомням детството ни. Как Дими ме държеше за ръка на първия учебен ден, как ми носеше шоколад от заплатата си като ученик. Как се смеехме на старите български комедии по телевизията. Кога се промени всичко? Кога парите и удобството станаха по-важни от кръвта?
Майка ни отслабваше с всеки изминал ден. Понякога ме гледаше с онзи изпитателен поглед и питаше: „А Димитър? Не идва ли?“. Лъжах я, че е много зает, че ще дойде скоро. Виждах как надеждата бавно угасва в очите ѝ.
Един ден телефонът звънна. Беше жена му – Мария. „Слушай, Анелия… Димитър мисли пак за апартамента. Ако го продадем, ще можем да платим по-добри грижи за майка ти…“
„Майка НИ!“, прекъснах я аз. „И не става дума само за пари! Става дума за това кой ще бъде до нея, когато има нужда от нас!“
Мария въздъхна тежко. „И ние имаме проблеми… Децата са болни, работата му е несигурна… Не можеш ли да разбереш?“
Затворих телефона с треперещи ръце. За първи път осъзнах колко сама съм останала в тази битка.
Съседката леля Пенка често идваше да помага – носеше супа или просто сядаше до майка ми и ѝ разказваше клюки от блока. Понякога я питах: „Лельо Пено, ти би ли оставила децата си така?“ Тя само поклащаше глава: „Не знам, чедо… Времената са други. Хората мислят повече за себе си.“
Минаха месеци. Майка ми угасваше бавно, а аз се борех със себе си – дали да простя на Димитър, дали да му се обадя, дали да го поканя поне веднъж да види майка ни преди края. Но гордостта и болката ме спираха.
Една вечер седях до леглото ѝ и тя ме хвана за ръката:
„Анче… не се карайте с брат ти… Животът е кратък…“
Сълзите ми потекоха безконтролно. „Мамо, той не те заслужава…“
Тя само се усмихна тъжно: „Всички грешим…“
Когато майка ми почина, бях сама в стаята. Димитър дойде едва на погребението – стоеше встрани, с наведена глава. Не разменихме дума.
След това започнаха споровете за наследството – апартаментът, малкото спестявания… За мен това вече нямаше значение. Бях загубила най-важното – семейството си.
Сега живея сама в същия апартамент. Понякога чувам стъпките на майка ми в коридора или гласа ѝ в съня си. Понякога се чудя дали трябваше да простя на Димитър, дали трябваше да направя повече опити да го върна при нас.
Но най-често си задавам един въпрос: Кога парите и удобството станаха по-важни от любовта и грижата? И има ли връщане назад след такива рани?
Какво бихте направили вие? Може ли едно семейство да се събере отново след толкова болка?