Мълчанието между нас: Историята на един баща и неговия син

— Не искам да говорим, татко. — Гласът на Петър беше тих, но в него се усещаше твърдостта на бетонна стена. Стоеше на прага на стаята си, с ръце в джобовете, а погледът му беше забит в пода. Сърцето ми се сви — за пореден път.

Вече трета седмица се опитвах да намеря начин да стигна до него. Всяка вечер се прибирах от работа с надеждата, че ще го заваря в хола, че ще ме попита как е минал денят ми, че ще се усмихне поне за миг. Но вместо това, чувах само затръшването на вратата му и тишината, която изпълваше апартамента ни в Люлин.

Петър е на седемнадесет. Винаги е бил затворено дете, но напоследък между нас зейна пропаст. Знам защо — знам, че вината е моя. Преди две години майка му, Мария, си тръгна. Разделихме се след години на караници, обиди и студени вечери. Тогава мислех, че правя най-доброто за всички ни, но сега виждам само руините от решенията си.

— Петре, моля те… — опитах се отново да заговоря, но той само поклати глава и затвори вратата. Останах сам в коридора, с ръка върху дръжката, сякаш можех да върна времето назад.

Вечерта седнах на масата в кухнята и загледах снимката ни от морето във Варна — бяхме усмихнати, слънцето ни грееше по лицата. Тогава още вярвах, че мога да бъда добър баща. Но после дойдоха дългите смени в склада, умората, нервите… Започнах да повишавам тон за най-малкото нещо — разхвърляни обувки, ниски оценки, закъснения. Петър се затвори още повече.

— Защо не можеш да бъдеш като другите деца? — бях изкрещял веднъж. Тогава той не каза нищо. Просто ме погледна с онзи празен поглед и излезе.

Сега тези думи кънтяха в главата ми всяка нощ.

На следващия ден реших да направя нещо различно. Купих любимите му банички от кварталната фурна и ги оставих пред вратата му с бележка: „Извинявай.“ Не получих отговор.

В работата колегите ми разказваха за децата си — как ходят заедно на мачове, как обсъждат момичета или учене. Аз мълчах. Не знаех как да обясня празнотата у дома.

Една вечер майка ми ми се обади:
— Димитре, трябва да говориш с него като човек, не като родител. Спомни си какво ти липсваше от баща ти.

Тези думи ме удариха като шамар. Моят баща беше строг човек — никога не говореше за чувства. Винаги очакваше от мен да съм силен и мълчалив. Може би затова не знаех как да бъда различен.

Реших да опитам още веднъж. Почаках го да се прибере от училище и седнах до него на дивана, без да казвам нищо. Просто седяхме в тишина. След няколко минути той ме погледна:
— Какво искаш?
— Да те чуя. Ако искаш да ми кажеш нещо… или нищо… Аз съм тук.
Той въздъхна тежко:
— Татко… ти никога не слушаше. Винаги беше зает или ядосан. Когато мама си тръгна… ти дори не попита как съм.
Сълзите напълниха очите ми. Не знаех какво да кажа.
— Извинявай — прошепнах. — Наистина съжалявам.
Той стана и излезе от стаята.

Тази нощ не спах. Въртях се в леглото и мислех за всички пропуснати моменти — първият му учебен ден, когато не можах да отида; рожденият му ден миналата година, когато забравих тортата; вечерите, когато го карах да учи вместо да го прегърна.

На сутринта намерих бележка на масата: „Отивам при баба.“
Обадих се на майка ми:
— Там ли е Петър?
— Да, тук е. Остави го малко. Ще поговорим.

Два дни по-късно той се върна. Беше по-спокоен, но все още дистанциран.
— Може ли да поговорим? — попитах внимателно.
Той кимна и седнахме един срещу друг.
— Не знам как да бъда добър баща — признах си аз. — Но искам да опитам. Кажи ми какво чувстваш.
Петър замълча дълго:
— Чувствам се сам. И ядосан. Искам просто… да ме чуеш понякога.
— Ще опитам — обещах му.

Започнахме бавно — вечерни разходки из квартала, разговори за училище, слушах музиката, която той харесваше (дори когато ми звучеше като шум). Понякога пак мълчахме с часове, но вече не беше онази тежка тишина.

Една вечер той ми показа рисунка — беше нарисувал нашия апартамент, но прозорците светеха топло жълто.
— Това е домът ни? — попитах аз.
— Да… такъв какъвто искам да бъде.

Сега знам — връзката между баща и син не се гради с думи или подаръци, а с търпение и прошка. Все още има дни, когато Петър не говори много, но вече усещам топлината в погледа му.

Понякога се питам: Колко време трябва да мине, за да простим на себе си и на другите? Може ли една прошка да върне изгубеното доверие? Какво бихте направили вие на мое място?