Мълчанието на дъщеря ми: Истината зад затворената врата

– Мария! Мария, отвори! – гласът ми трепереше, докато удрях по вратата на малката къща в края на селото. Вятърът носеше миризма на прясно окосена трева и нещо друго – нещо тежко, което се стелеше във въздуха като сянка. Беше вторник следобед, а аз вече седмица не бях чула гласа на дъщеря си. Откакто се омъжи за Петър и се премести тук, винаги се чувахме поне през ден. Но сега телефонът ѝ мълчеше. Сърцето ми се свиваше от страх.

Петър не беше лош човек – или поне така изглеждаше в началото. Работеше в местната кооперация, помагаше на съседите, винаги с усмивка. Но Мария често имаше онзи поглед – сякаш нещо я глождеше отвътре. Опитвах се да не мисля най-лошото, но майчиното ми сърце усещаше буря.

Вратата скръцна и леко се отвори. Мария стоеше там – бледа, с тъмни кръгове под очите и ръце скрити зад гърба. Усмихна се насила.

– Мамо… не очаквах да дойдеш.

– Какво става, Мария? Защо не ми вдигаш телефона? – опитах се да я прегърна, но тя се дръпна леко.

– Просто… бях заета. Петър имаше нужда от помощ в градината. Телефонът ми се развали.

Погледнах я внимателно. Очите ѝ бяха влажни. Ръцете ѝ трепереха. Тогава забелязах ноктите ѝ – счупени, някои до кръв, кожата около тях разранена. Никога не беше изглеждала така. Винаги държеше на външния си вид, обичаше да лакира ноктите си в ярки цветове.

– Мария, какво ти има? – прошепнах.

Тя сведе глава и прошепна:

– Мамо… не мога да говоря сега. Петър ще се върне всеки момент.

В този миг чухме стъпки по чакъла пред къщата. Петър се появи – висок, с груби ръце и студен поглед.

– Здравейте, госпожо Иванова – каза той сухо. – Какво ви води насам?

– Дойдох да видя дъщеря си. Не ми отговаря на телефона.

– Тя е добре. Просто е уморена. Работим много напоследък.

Мария стоеше като статуя между нас. Погледнах я отчаяно, търсейки знак, че всичко е наред. Но тя само кимна леко и се отдръпна към кухнята.

Останах за вечеря. Атмосферата беше напрегната. Петър говореше за реколтата, за цените на пшеницата, за това как селото умирало бавно. Мария мълчеше и гледаше в чинията си.

Когато той излезе да провери животните, аз хванах ръката ѝ.

– Мария, моля те… кажи ми истината.

Сълзи потекоха по бузите ѝ.

– Мамо… страх ме е. Петър… той не е такъв, какъвто го познаваш. Когато нещо не е наред вкъщи или на работа, си го изкарва на мен. Понякога… понякога ме заключва вътре. Телефонът ми го счупи нарочно.

Стиснах ръцете ѝ силно.

– Ще те взема със себе си! Веднага!

Тя поклати глава отчаяно:

– Не мога… Ако разбере, ще стане още по-лошо. А и хората тук… всички си мълчат. Никой няма да ми помогне.

В този момент Петър се върна и ни погледна подозрително. Усетих как страхът се врязва между нас като нож.

През нощта не можах да мигна. Чувах стъпките му из къщата, чувах тихите хлипове на Мария от другата стая. На сутринта реших – няма да я оставя тук.

Докато Петър беше навън, опаковах няколко нейни дрехи в чантата си и прошепнах:

– Ще дойда пак утре сутринта с колата. Ще те чакам до спирката в шест часа. Не казвай на никого.

Тя ме прегърна силно:

– Благодаря ти, мамо… Само ти ми остана.

На следващия ден станах по тъмно и тръгнах към селото със свито сърце. На спирката стоеше Мария – с раница на гърба и надежда в очите. Качихме се в колата и потеглихме към града, към ново начало.

Сега живеем заедно в малкия ми апартамент в София. Мария ходи на психолог, опитва се да започне работа и бавно връща усмивката си. Понякога нощем още се стряска от сънища за Петър и селската къща. Но вече знае – не е сама.

Питам се: Колко още жени като моята дъщеря живеят в страх зад затворени врати? Колко още майки усещат безмълвния вик за помощ? Ще продължим ли да мълчим?