Мълчанието на дъщеря ми: Кога помощта се превръща в стена?

— Мамо, пак ли ще ми звъниш всеки ден? — гласът на Елица трепери от другата страна на телефона, а аз усещам как сърцето ми се свива. Не мога да й кажа, че просто искам да чуя гласа ѝ, да знам, че е добре. Вместо това, преглъщам и питам:
— Добре ли сте? Петър намери ли нещо?
— Не, още търси. Ще се оправим, не се тревожи.

Затваря. Оставам с телефона в ръка и гледам през прозореца към празния двор. Винаги съм искала най-доброто за Елица. Когато беше малка, шиех ѝ рокли от старите си дрехи, за да не се чувства по-различна от другите деца в училище. Мъжът ми, Иван, работеше на две места, за да може тя да учи пиано. Вярвахме, че ако ѝ дадем всичко, ще бъде щастлива.

Когато се омъжи за Петър, бяхме горди. Добро момче — тих, възпитан, работеше като техник в един завод в Пловдив. Живееха скромно, но бяха щастливи. После дойде кризата — заводът затвори, Петър остана без работа. Елица беше бременна с първото им дете. Не можех да ги оставя така.

— Иванеее! — извиках една вечер мъжа си. — Трябва да им помогнем. Те са ни деца!
— Знам, Мария — въздъхна той. — Ще стегнем колана още малко.

Започнахме да им носим храна — буркани с лютеница, компоти, картофи от градината. Всеки месец отделяхме по малко от пенсията си и им давахме пари за сметки. Понякога Петър идваше да цепи дърва или да поправи нещо у нас — чувстваше се неудобно да приема помощта ни просто така.

— Не искам да ви тежим — каза ми веднъж на двора, докато подреждаше дървата.
— Ти си ни като син — отвърнах му. — За децата всичко.

Но с времето нещата се промениха. Елица започна да се държи дистанцирано. Все по-рядко ни търсеше. Когато я питах дали имат нужда от нещо, отговаряше кратко: „Добре сме.“

Една неделя решихме да ги изненадаме и отидохме до апартамента им в Кючук Париж. Звъннахме на вратата — отвори ни внучката ни Лили, вече на шест години.
— Бабо! Дядо! — прегърна ни силно.
Елица излезе от кухнята със забързан вид.
— Можехте поне да се обадите…
— Искахме да ви видим — казах тихо.
Петър седеше на масата и гледаше встрани.

Опитах се да разведря обстановката:
— Донесох ви малко компоти и сладко от смокини.
Елица въздъхна:
— Мамо, нямаме място вече… Всичко е пълно с буркани.

Почувствах се ненужна. С Иван си тръгнахме рано. По пътя към вкъщи мълчахме дълго.
— Може би прекаляваме — каза Иван най-накрая.
— Но как иначе? Те са ни деца…

Седмици наред мислех за това. Всяка сутрин чаках телефонът да звънне — но Елица не се обаждаше. Започнах да се питам дали не сме ги задушили с грижата си. Дали не сме ги направили зависими? Или пък са се почувствали засрамени?

Една вечер Лили ми звънна тайно:
— Бабо, мама плаче често… Петър е ядосан.
Сърцето ми се сви от болка.
— Защо, мило?
— Не знам… Казват, че всичко е наред, но не е.

На следващия ден отидох при Елица сама. Тя ме посрещна на прага със зачервени очи.
— Мамо… Не мога повече така! Чувствам се като провал! Все едно не мога сама да се справя с живота си…
Прегърнах я силно.
— Прости ми… Просто исках да ти помогна.
— Знам… Но понякога помощта тежи повече от липсата ѝ.

Върнах се у дома разтърсена. Иван ме прегърна мълчаливо. Седяхме до късно и говорихме за това как родителската любов може да стане пречка вместо подкрепа.

Сега вече не звъня всеки ден. Оставям Елица сама да ме потърси, когато има нужда. Понякога минават седмици без вест. Боли ме, но разбирам — трябва да я оставя да порасне напълно, дори това да значи да страдам от мълчанието ѝ.

Питам се: Кога помощта става прекалена? И дали някога ще намерим баланса между любовта и свободата на децата си? Какво мислите вие?