Мълчанието на една майка: Когато любовта боли повече от истината

– Мамо, пак ли ще започваш? – гласът на Димитър трепери, а очите му се стрелкат към вратата, сякаш се страхува Яна да не чуе. Стоя до прозореца в малката ни кухня в Пловдив, стиснала чашата с чай така силно, че пръстите ми побеляват. Навън вали ситен дъжд, а в мен бушува буря.

– Не започвам, Мите. Само питам как си. – Опитвам се да звуча спокойно, но думите ми се разпадат на парчета между нас.

Той въздъхва тежко и се отпуска на стола. Виждам сенките под очите му, забелязвам как ръцете му нервно играят с ципа на якето. Откакто се ожени за Яна преди три години, моето момче сякаш изчезна. Усмивката му стана рядкост, а гласът му – все по-тих.

Преди Яна беше различен. Смееше се шумно, обичаше да идва у дома и да ми разказва за работата си в софтуерната фирма. Сега идва само когато тя е заета или пътува при майка си в Бургас. Дори тогава е като сянка на себе си.

– Всичко е наред, мамо. Просто съм уморен. – Той се изправя рязко и избягва погледа ми.

– Мите, виждам, че не си щастлив. – Гласът ми трепери. – Яна… тя не те уважава. Чух как ти крещеше по телефона миналата седмица…

Той ме прекъсва:

– Не се меси! Това са наши неща! – Очите му пламват за миг, после угасват.

Мълча. Всяка дума е като нож между нас. Спомням си как Яна веднъж го нарече „некадърник“ пред мен, защото беше забравил да купи мляко. Как го гледаше с презрение, когато той се опита да ѝ помогне с багажа. Как му забранява да излиза с приятели, защото „само губи време“.

Вечер не мога да спя. Лежа и си представям как той стои сам в хола им, докато тя говори по телефона с приятелки и го игнорира. Или още по-лошо – как го обвинява за всичко: за парите, за умората си, за това, че не е достатъчно добър.

Сестра ми Катя казва:

– Остави ги! Ще си разбият главите сами. Ако се намесиш, ще изгубиш Митко завинаги.

Но как да гледам безучастно? Аз съм му майка! Помня как го държах за ръка първия учебен ден, как плака когато падна от колелото… Как сега да го оставя сам в този брак?

Една вечер Яна дойде у нас без предупреждение. Влезе с високи токчета и студена усмивка.

– Мария, може ли да поговорим? – гласът ѝ беше леден.

Седнахме една срещу друга. Тя ме гледаше право в очите:

– Знам какво мислите за мен. Но ако продължите да настройвате Митко срещу мен, ще го изгубите. Той е мой съпруг вече.

Сърцето ми се сви. За първи път видях истинското ѝ лице – без маска, без преструвки.

– Аз само искам синът ми да е щастлив…

– Той е щастлив! – изсъска тя. – Или поне ще бъде, ако спрете да се месите!

След тази среща Димитър започна да идва още по-рядко. Телефонът ми звънеше все по-рядко. Празниците минаваха без него.

Една сутрин получих съобщение: „Мамо, моля те, не ми звъни толкова често. Яна се дразни.“

Седнах на леглото и заплаках като дете. Болеше ме не само заради него, а и заради себе си – заради безсилието ми.

Минаха месеци. Научих се да живея със страха – страхът да не го изгубя напълно, ако кажа истината; страхът да не го изгубя завинаги, ако мълча.

Веднъж го видях случайно на пазара. Беше сам, изглеждаше уморен и отслабнал.

– Мите…

Той ме прегърна бързо и прошепна:

– Мамо… липсваш ми.

Очите му бяха влажни.

– Всичко ще се оправи някой ден… нали? – попита той тихо.

Не знаех какво да отговоря. Само го прегърнах по-силно.

Сега стоя до прозореца всяка вечер и се питам: Кога една майка трябва да замълчи? И кога трябва да извика истината – дори с риск да изгуби най-скъпото?

Кажете ми… Вие какво бихте направили?