Мълчанието на майката: Между гордостта и любовта

„Петре, пак ли ще купуваш нов телефон?“, гласът ми трепери, докато гледам сина си, който нервно прелиства офертите на лаптопа. В кухнята мирише на изгоряло кафе, а Елица, снаха ми, се смее на някакъв клип в телефона си. Внуците ми – малката Деси и шестгодишният Мартин – се гонят из коридора, а по чорапите им зеят дупки.

„Мамо, не се меси! Това са наши пари!“, отсича Петър и затваря лаптопа с трясък. В този момент усещам как гневът и болката се борят в мен. Спомням си времето, когато той беше малко момче и мечтаеше за колело, но аз нямах пари да му го купя. Тогава обещах на себе си, че ще направя всичко, за да не изпитва лишения. Но сега… сега той харчи безразсъдно, а децата му страдат.

Всяка вечер, когато остана сама в малката си стая в панелката в Люлин, броя стотинките си. Пенсията ми стига едва за лекарства и сметки, но всеки месец отделям по сто лева за Петър и Елица. „За децата“, казвам си. „Не мога да ги оставя гладни.“

Съседката ми леля Сийка често ме пита: „Марийке, докога ще ги храниш? Те са големи хора!“ Но как да обясня на някого болката, когато видиш внуците си с разкъсани дрехи? Как да обясня страха, че ако не помогна, ще останат без закуска?

Една вечер Елица дойде при мен. Беше ядосана: „Майко Мария, защо казваш на Деси, че ще ѝ купиш нови обувки? Това е наша работа!“ Погледнах я право в очите: „Ако беше ваша работа, щяхте да се погрижите.“ Тя избухна в сълзи и излезе, тръшкайки вратата. Останах сама с мислите си и с тишината, която тежеше повече от всяка кавга.

Петър не ми говори три дни. После дойде – тихо, без да ме погледне. Остави празната си чаша на масата и прошепна: „Мамо… трудно ни е.“

„Знам“, отвърнах. „Но защо не спестявате? Защо купувате скъпи неща, когато децата ви нямат най-необходимото?“

Той замълча. После каза: „Не знам… Понякога просто искам да забравя колко е тежко.“

В този момент разбрах – не става въпрос само за пари. Става въпрос за болка, за безсилие, за това как младите хора се опитват да избягат от реалността чрез дребни удоволствия. Но кой плаща цената? Децата. И аз.

Седмица по-късно Деси дойде при мен с разкъсани обувки. „Бабо, може ли нови? Тези ме болят.“ Сърцето ми се сви. Отидох до пазара и купих най-евтините обувки, които намерих. Когато ѝ ги дадох, очите ѝ светнаха. Прегърна ме силно и прошепна: „Обичам те, бабо.“

Вечерта Елица пак беше ядосана: „Не ти ли стига, че ни пращаш пари? Сега и обувки купуваш! Караш ни да изглеждаме като некадърници пред децата!“

„Не ви карам аз“, отвърнах тихо. „Децата виждат всичко.“

Тази нощ не можах да заспя. Въртях се в леглото и се чудех – дали правя добро или вредя? Дали ги разглезвам или просто спасявам децата от лишения? На сутринта реших да поговоря с Петър открито.

„Петре, трябва да поемеш отговорност. Аз няма да съм вечна. Какво ще стане с децата ти?“

Той ме погледна уморено: „Мамо… страх ме е. Не знам как да бъда баща като теб.“

Прегърнах го. За първи път от години почувствах близост между нас.

Дните минаваха. Парите пак не стигаха. Елица започна работа на половин ден в кварталната аптека. Петър започна да води Мартин на футбол – без скъпи телефони, без излишни покупки. Малко по малко нещата се променяха.

Но болката остана – онази болка на майката, която винаги ще се пита дали е направила достатъчно или твърде много.

Понякога се питам: ако спра да помагам, ще пораснат ли най-сетне? Или ще ги изгубя завинаги? Кажете ми – какво бихте направили на мое място?