Мама даде на сестра ми апартамент, а аз останах с празни ръце: История за болката от несправедливостта в семейството

– Защо винаги тя? – гласът ми трепереше, докато гледах майка си право в очите. Бяхме в кухнята, миришеше на прясно изпечен хляб, но въздухът между нас беше тежък като олово. Мария, сестра ми, стоеше до прозореца и нервно въртеше ключовете от новия си апартамент между пръстите си.

– Не започвай пак, Ели. Не е време за това – въздъхна майка ми и се обърна към печката, сякаш там щеше да намери отговорите.

– Време е! – гласът ми се изви по-високо, отколкото исках. – Цял живот се старая да не ви притеснявам, да не искам нищо. А сега… ти просто ѝ даде всичко. А аз?

Мария се обърна към мен с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам по-малка. – Ели, не е моя вината. Мама реши така.

– Не е твоя вината, но ти прие – изсъсках аз. Сълзите вече пареха в очите ми.

Майка ми остави черпака и седна срещу мен. Лицето ѝ беше уморено, с бръчки, които сякаш се бяха появили за една нощ. – Ели, ти винаги си била силната. Знаех, че ще се справиш сама. Мария има нужда от помощ.

– А аз нямам ли нужда? – прошепнах. – Или просто не съм достатъчно важна?

Тишината беше оглушителна. Чуваше се само тиктакането на часовника над вратата. Спомних си всички онези години, когато се прибирах късно от работа, за да помогна с разходите вкъщи. Как пропусках срещи с приятели, за да гледам Мария, когато беше болна. Как никога не поисках нищо за себе си.

– Не знам какво да ти кажа… – прошепна майка ми. – Може би сбърках.

– Може би? – повторих аз горчиво.

Вечерта си тръгнах без да кажа довиждане. Вървях по тъмните улици на квартала ни в Пловдив и усещах как гневът и болката се борят в мен. В главата ми кънтяха думите ѝ: „Ти си силната.“ Колко пъти съм чувала това? Колко пъти съм преглъщала сълзите си, само за да не натоварвам никого?

На следващия ден телефонът ми звънна рано сутринта. Беше Мария.

– Ели, моля те… Не искам да се караме заради това.

– Лесно ти е да го кажеш – отвърнах студено. – Ти получи всичко наготово.

– Не всичко е толкова просто. Мислиш ли, че ми е лесно да знам, че ти страдаш? Но не мога да върна апартамента…

– Не искам апартамента ти – прекъснах я. – Искам само да знам защо за мама аз съм по-малко важна.

Мария замълча. После тихо каза:

– Може би трябва да ѝ кажеш всичко това. Тя не разбира…

След този разговор седях дълго на балкона си и гледах към панелните блокове отсреща. Спомних си как като деца играехме на двора, как деляхме последната вафла. Кога станахме толкова различни? Кога любовта на майка ни започна да тежи повече към едната?

Седмици минаха в мълчание. Майка ми не звънеше, аз не ходех у тях. В работата бях разсеяна, приятелите ми усещаха, че нещо не е наред.

Една вечер баща ми ме спря пред блока.

– Ели, майка ти не спи нощем. Плаче заради вас двете.

– А аз? Аз спя ли? – попитах го през зъби.

Той въздъхна тежко.

– Знам, че не е честно. Но понякога родителите грешат. Тя мислеше, че така ще помогне на Мария да стъпи на краката си. Не осъзна колко ще те нарани.

– А някой ще ми помогне ли някога на мен? Или винаги ще съм тази, която „се справя сама“?

Баща ми ме прегърна неловко.

– Понякога трябва да поискаш помощ, Ели.

Тези думи ме удариха като шамар. Аз ли бях виновната? Че никога не съм искала нищо? Че винаги съм била „силната“?

Седмица по-късно събрах смелост и отидох у дома. Майка ми беше сама в кухнята, очите ѝ подпухнали от плач.

– Мамо… – започнах тихо.

Тя се разплака още по-силно.

– Прости ми, Ели! Не исках да те нараня…

Седнах до нея и за първи път казах всичко – колко съм се чувствала невидима, колко ме боли, че винаги давам без да получавам нищо в замяна.

Майка ми ме прегърна силно.

– Обичам те! Просто… понякога забравям колко си крехка под тази сила.

Не знам дали някога ще простя напълно. Но поне вече знаят какво чувствам.

Понякога се чудя: ако винаги си силният в семейството, кой ще бъде силен за теб? А вие как бихте постъпили на мое място?