Мама е на седемдесет и дойде да живее при нас: но бързо осъзнах, че това беше грешка

– Не мога повече, Мария! – гласът на майка ми отекна в коридора, докато трескаво търсеше бастуна си. – Тук всичко е различно, не мога да дишам!

Стоях до вратата на кухнята, с ръце, стиснати в юмруци. Вече трета седмица майка ми живееше при нас и всеки ден беше изпитание. Когато я доведох от Пловдив в София, бях убедена, че правя най-доброто – за нея и за мен. След инсулта ѝ нямаше кой да я гледа, а аз не можех да си простя мисълта да я оставя сама. Но сега, докато слушах как се кара на децата ми, че не си събират обувките, и как мърмори на съпруга ми Петър за всяко нещо, започвах да се съмнявам в решението си.

– Мамо, моля те, опитай се да се адаптираш – казах тихо, опитвайки се да не избухна. – Всички се стараем.

Тя ме изгледа с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам като малко дете.

– Не разбираш, Мария. Тук всичко е чуждо. Хладилникът ви е пълен с някакви боклуци – соеви млека, салати в кутии… Къде са туршиите? Къде е истинската храна?

Петър влезе в кухнята и се опита да разведри обстановката:

– Госпожо Иванова, направих ви боб чорба, както обичате. Искате ли да опитате?

– Боб чорба? Това не е боб чорба! – сопна се тя. – Вие младите не знаете как се готви.

Децата ми – Виктор и Елица – стояха като на тръни. Откакто баба им се нанесе, вкъщи цареше напрежение. Виктор беше на 14 и вече избягваше да се прибира след училище. Елица, на 10, плачеше всяка вечер, защото баба ѝ забраняваше да гледа телевизия след 19:00.

Вечерта седнахме с Петър на терасата. Той запали цигара и ме погледна уморено:

– Мари, не мога повече така. Обичам те, но това не е живот. Майка ти ни разказва играта.

– Знам… – прошепнах. – Но какво да направя? Да я върна сама в Пловдив? Не мога.

– Има домове за възрастни хора… – подхвърли той внимателно.

– Не! Не мога да го направя. Тя ми е майка.

Петър въздъхна тежко и замълча.

На следващия ден майка ми отново се скара на Елица заради разпилените ѝ моливи. Дъщеря ми се разплака и избяга в стаята си. Отидох при нея и я прегърнах.

– Мамо, защо баба е толкова лоша? – попита ме през сълзи.

– Не е лоша, просто ѝ е трудно тук… – опитах се да я успокоя, но думите ми увиснаха във въздуха.

Вечерта майка ми ме хвана за ръката:

– Мария, аз съм ти майка. Гледала съм те сама след като баща ти почина. Сега ти си длъжна да ме гледаш.

Тези думи ме удариха като шамар. Винаги съм знаела, че тя очаква много от мен, но сега тежестта беше непоносима.

Дните минаваха в караници и напрежение. Петър започна да работи до късно. Виктор почти не се прибираше вкъщи. Елица стана затворена и мълчалива. Аз се чувствах като между чука и наковалнята – между дълга към майка ми и отговорността към собственото си семейство.

Една вечер чух майка ми да плаче в стаята си. Влязох при нея тихо.

– Мамо…

Тя ме погледна със зачервени очи:

– Не искам да ви преча… Знам, че ви развалям живота. Но толкова ми е самотно тук…

За първи път видях колко е уязвима. Прегърнах я силно.

– Мамо, не знам какво да правя… Искам да ти помогна, но всичко се разпада.

Тя въздъхна:

– Старостта е тежка работа, Мария. Никой не ни учи как да остаряваме… нито как да гледаме родителите си.

На следващия ден говорих с Петър. Предложих му да потърсим помощ – социален асистент или дневен център за възрастни хора. Той се съгласи веднага.

Майка ми прие идеята трудно, но след време започна да ходи два пъти седмично в дневния център в квартала. Там намери приятелки и стана по-спокойна. Вкъщи напрежението намаля, но белезите останаха.

Понякога се питам: постъпих ли правилно? Достатъчно добра дъщеря ли съм? Или просто опитах да угодя на всички и забравих себе си?

А вие как бихте постъпили? Може ли изобщо някой да бъде добър родител и добра дъщеря едновременно?