Мама няма място у дома: История за границите и прошката

— Не, не искам пак да живея с нея! — изкрещях, а гласът ми отекна в малката кухня, където мъжът ми Иван стоеше с чаша кафе в ръка. Дъщеря ни Лили се преструваше, че си пише домашното, но аз виждах как ръката ѝ трепери над тетрадката.

— Мила, тя няма къде да отиде. Какво да правим? — Иван се опита да звучи спокойно, но знаех, че и той се страхува от това, което предстои.

Майка ми, Стефка, беше жена с тежък характер. Израснах с усещането, че никога не съм достатъчна — нито като ученичка, нито като дъщеря. Всяка грешка беше повод за скандал. Помня как веднъж, когато бях на десет, счупих любимата ѝ чаша. Тя не ми говори три дни. Три дни мълчание в нашия малък панелен апартамент в Люлин. Три дни, в които се чувствах невидима.

Сега тя беше останала сама. Баща ми почина преди две години, а брат ми замина за Германия и рядко се обаждаше. Майка ми се обади преди седмица: „Детето ми, не мога повече сама. Апартаментът е студен, болят ме краката. Може ли да дойда при вас?“

Оттогава не спя добре. Всяка вечер лежа будна и си представям как ще бъде — как ще се върна към онези стари страхове, как ще започне да критикува Лили за всичко: „Защо си с тези дрехи? Защо не ядеш супата?“ Знам, че Иван ще се опита да бъде дипломатичен, но той не е израснал с нея. Не знае какво е да живееш с човек, който винаги намира кусур.

— Мамо, ще дойде ли баба? — Лили ме погледна с големите си кафяви очи.

— Още не знам, слънце — отвърнах и се опитах да се усмихна.

— Аз я обичам… но понякога ме кара да се чувствам глупава — прошепна тя.

Сърцето ми се сви. Не исках Лили да преживее това, което аз преживях. Не исках домът ни да стане бойно поле на критики и обиди.

На следващия ден отидох при майка ми. Апартаментът ѝ миришеше на нафталин и самота. Седеше на дивана с шал около раменете.

— Мамо, трябва да поговорим — започнах.

— Знам защо си тук — прекъсна ме тя. — Не ме искаш при себе си.

— Не е така… Просто… — думите заседнаха в гърлото ми.

— Не съм чудовище! — гласът ѝ трепереше. — Всичко съм правила за вас! Жертвах младостта си!

— Знам… — прошепнах. — Но ти понякога… боли ме от думите ти. Боли ме още от дете.

Тя замълча. За първи път я видях уязвима.

— Мислиш ли, че на мен не ми е било трудно? Баща ти пиеше, парите не стигаха… Аз съм човек, не съм желязо!

Седнах до нея и за първи път от години я прегърнах.

— Мамо, обичам те. Но имам нужда от граници. Имам нужда домът ми да е спокоен за Лили… и за мен.

Тя избърса сълзите си с ръкав.

— Ами ако се случи нещо? Ако падна? Ако умра сама?

— Ще ти помагаме. Ще идваме по-често. Ще ти намерим жена за помощ… Но не мога да те взема у дома. Не мога да го причиня на себе си… и на Лили.

Върнах се вкъщи със смесени чувства — вина, облекчение, тъга. Иван ме прегърна без думи. Лили ме попита:

— Мамо, добре ли си?

— Не знам… — отвърнах честно.

Седмици по-късно намерихме жена, която да помага на майка ми. Започнахме да я посещаваме всяка събота. Понякога тя пак се опитваше да ме уязви с думи като: „Едно време хората са живели по три поколения под един покрив!“, но вече знаех как да сложа граница.

Понякога нощем се питам: Дали съм лоша дъщеря? Или просто съм майка, която иска по-добро за детето си? Кога дългът към родителя преминава границата на саможертвата?

А вие бихте ли взели майка си у дома, ако знаете, че това ще разбие семейството ви?