„Мама, нямаме ли право и ние да решаваме?” – Историята на една жена, която изгуби контрола над живота си

– Не може така, Петре! – гласът ми трепереше, докато държах в ръка празния портфейл. – Как можа да дадеш всичко на баща си, без дори да ме попиташ?

Петър не ме погледна. Стоеше до прозореца, стиснал юмруци, сякаш се опитваше да задържи нещо вътре в себе си.

– Той знае по-добре от нас как се управляват пари, Мария. Винаги е бил глава на семейството. Така е редно.

В този момент нещо в мен се пречупи. Вече не бях съпруга, не бях майка, бях просто някаква сянка в собствения си дом. Дъщеря ни Ива, едва на осем, стоеше в коридора и слушаше с широко отворени очи. Сърцето ми се сви – какво ѝ показваме?

Преди месец всичко беше различно. Работех като учителка в местното училище, Петър беше техник в автосервиза на чичо си. Живеехме скромно, но имахме спестявания – за ремонт на апартамента, за Ива, за лятна почивка на морето. Докато една вечер свекърът ми – бай Георги – не дойде с тежка физиономия и бутилка ракия.

– Петре, синко, парите ви ще са по-сигурни при мен. Вие сте още млади, не знаете какви времена идват. Аз ще ги пазя и ще ги умножа.

Петър не се поколеба. Винаги е бил под влиянието на баща си – силен, властен човек, който не търпи възражения. А аз? Аз само кимнах, защото така се прави в нашето семейство – жената слуша.

Сега обаче всяка сутрин броях стотинките за хляб и мляко. Молех Петър за пари за Ива – за нови обувки, за тетрадки. А той все повтаряше:

– Ще питам татко.

Свекърът ми идваше всяка неделя на обяд. Сядаше начело на масата и раздаваше банкноти като милостиня. Понякога ми подхвърляше петдесет лева с думите:

– За домакинството, Марийче. Гледай да стигнат.

Чувствах се унизена. Веднъж се осмелих да попитам:

– Ами ако искам да купя нещо за себе си?

Той се засмя грубо:

– Жената няма нужда от много. Достатъчно е да има покрив и храна.

Петър мълчеше. Вечер лежах будна до него и се чудех какво стана с мъжа, когото обичах. Къде изчезна онзи Петър, който ми обещаваше равенство и уважение?

Една вечер Ива дойде при мен със сълзи на очи:

– Мамо, защо дядо ни казва какво да правим? Татко вече не ме води на люлките…

Прегърнах я силно. Не знаех какво да ѝ кажа. Как да обясня на едно дете, че понякога възрастните сами се отказват от свободата си?

В училище колежките ми започнаха да забелязват промяната в мен.

– Мария, добре ли си? Изглеждаш уморена…

– Всичко е наред – излъгах.

Но не беше наред. Започнах да избягвам приятелките си, срамувах се да призная какво става у дома. Майка ми усещаше всичко по гласа ми по телефона:

– Дете мое, не позволявай да те тъпчат! Ти си човек, не слугиня!

Но как? Как да се изправя срещу двама мъже под един покрив?

Една събота събрах смелост и отидох при свекъра сама.

– Бай Георги, искам да поговорим сериозно. Това не е справедливо – аз също работя, имам право да решавам какво става с парите ни!

Той ме изгледа студено:

– Ако не ти харесва, можеш да си тръгнеш. Но Петър ще остане при мен.

Излязох разтреперана. Вечерта казах на Петър:

– Ако ти не можеш да защитиш семейството си, ще го направя аз.

Той ме гледаше с празен поглед.

– Не разбираш… Татко винаги е знаел кое е най-добре.

– А ти кога ще започнеш да мислиш сам? Кога ще бъдеш баща на Ива, а не син на баща си?

Тази нощ не мигнах. На сутринта взех Ива за ръка и отидохме при майка ми в другия край на града. Там за първи път от месеци усетих топлина и спокойствие.

Петър дойде след два дни – объркан, изплашен.

– Мария… върнете се… Не мога без вас…

Погледнах го дълго.

– Не мога да живея като просякиня в собствения си дом. Или ще бъдем равни партньори, или всеки по своя път.

Той замълча дълго. После каза тихо:

– Ще говоря с татко… Ще си вземем парите обратно…

Не знам дали ще успее. Но знам едно – вече няма да мълча.

Скъпи читатели, колко дълго бихте търпели подобно унижение? Къде свършва семейната лоялност и започва борбата за собственото достойнство?