„Мамо, дай ми малко пари, ще ти ги върна, когато се оправя“ – Историята на една българска майка и сина ѝ

– Мамо, дай ми малко пари, ще ти ги върна, когато се оправя… – гласът на Петър трепереше, но в очите му проблясваше онази позната искра на нетърпение. Стоеше пред мен в коридора, с ръце в джобовете на износеното си яке, а аз усещах как сърцето ми се свива. Колко пъти вече бях чувала тези думи? Колко пъти бях ровила в портмонето си, броейки последните левчета, само и само да не го видя разочарован?

– Петре, пак ли? – прошепнах, опитвайки се да не издам отчаянието си. – Знаеш, че пенсията ми стига едва-едва…

Той въздъхна тежко и се обърна към стената. – Мамо, не ми трябва много. Само да изкарам до края на месеца. После ще ми преведат заплатата и ще ти ги върна. Обещавам!

Обещаваше го всеки път. И всеки път парите така и не се връщаха. Понякога дори не питах къде са отишли – знаех, че няма да получа отговор. В началото вярвах, че е просто труден период. После започнах да се питам дали не съм сбъркала някъде.

Петър винаги беше буен. Още като дете тъпчеше с крак, ако не получи това, което иска. В училище учителките казваха: „Много силна личност е вашият син“. А аз се гордеех. Не исках да го пречупя. Оправдавах го пред всички: „Той е още малък“, „Трудно му е“, „Ще порасне“…

Но годините минаваха, а той все така не можеше да се задържи на работа повече от няколко месеца. Винаги имаше някой друг виновен – шефът бил гадняр, колегите го подценявали, заплатата била ниска… Вкъщи идваше късно, често с мирис на алкохол. Понякога носеше приятели – шумни момчета с празни погледи, които разказваха вицове и пушеха на балкона.

Съседката отдолу, леля Мария, веднъж ме спря на стълбите:

– Дано не се обиждаш, Цвето, ама твоят Петър пак беше с някакви момчета до късно. Шумяха…

Изчервих се до ушите и само кимнах. После цяла нощ не мигнах от тревога.

Мъжът ми почина рано – Петър беше едва на десет. Оттогава всичко беше върху мен. Работех като санитарка в болницата – тежка работа за малко пари. Но никога не съм се оплаквала. За него правех всичко.

Когато завърши гимназия, настоявах да учи нещо – каквото и да е. Той се записа за шофьорски курсове, но ги заряза след втория месец. После работи тук-там: строителство, складове, охрана… Никъде не се задържа.

Веднъж го попитах:

– Петре, защо не опиташ пак? Може би ще ти хареса…

Той само сви рамене:

– Не е за мен това. Ще си намеря нещо по-добро.

Но „по-доброто“ така и не дойде.

Сега стоеше пред мен – вече на трийсет и две – и пак искаше пари.

– Мамо… – гласът му омекна. – Знам, че ти е трудно. Но кой друг ще ми помогне? Ти си ми майка…

Погледнах го дълго. Виждах в него онова малко момче с ожулени колене и големи мечти. Но виждах и мъжа, който не беше поел отговорност за живота си.

– Петре… – започнах бавно. – Обичам те повече от всичко. Но не мога повече така. Не мога да давам от залъка си, докато ти чакаш нещо да се оправи от само себе си.

Той ме изгледа с недоумение:

– Какво искаш да кажеш?

– Искам да кажа… че трябва да пораснеш. Да спреш да разчиташ на мен за всичко. Аз остарявам… А ти? Кога ще започнеш да живееш като възрастен човек?

В очите му проблесна гняв:

– Значи вече не мога да разчитам на теб? Това ли ми казваш?

– Можеш да разчиташ на любовта ми – винаги! Но не и на парите ми. Не и повече.

Той тресна вратата след себе си и излезе. Седнах на стола в кухнята и заплаках без глас.

Минаха дни без да се обади. Съседите ме гледаха със съжаление. Леля Мария пак ме спря:

– Не се тревожи, Цвето. Ще му мине…

Но аз знаех – този път беше различно.

Една вечер телефонът иззвъня:

– Мамо…

Гласът му беше тих.

– Извинявай… Бях ядосан. Намерих си работа в една автомивка. Не е много, ама ще опитам…

Сълзите ми потекоха отново – този път от облекчение.

Сега всяка вечер се моля той да издържи там по-дълго от обикновено. Да намери сили да промени живота си.

Понякога се питам: Къде свършва майчината обич? Кога помощта става вредна? Дали направих всичко както трябва? Кажете ми вие…