„Мамо, нали ти дадохме пари – защо децата пак останаха гладни?” – Откритието, което разби семейството ми
– Мамо, защо пак няма вечеря? – гласът на дъщеря ми Виктория трепереше, докато стоеше на прага на кухнята. Беше вторник вечер, а аз се прибрах от работа по-късно от обикновено. Въздухът миришеше на умора и нещо недоизказано.
Погледнах я и усетих как в гърдите ми се надига вълна от вина. Бях оставила децата при майка ми – баба им Мария – както правех всеки ден, откакто започнах новата работа в счетоводната кантора. Плащах ѝ всеки месец, за да се грижи за тях, да ги храни и да ги води на училище. Бях убедена, че така е най-добре за всички ни.
– Баба каза, че няма пари за храна – прошепна Виктория и очите ѝ се напълниха със сълзи. – Но ти нали ѝ даваш?
Сърцето ми се сви. Прегърнах я и ѝ обещах, че ще оправя всичко. Но в мен вече се беше загнездило съмнение. На следващия ден реших да говоря с майка ми.
– Мамо, какво става? – попитах я, когато я заварих да гледа телевизия с чаша кафе в ръка. – Децата казват, че няма какво да ядат. Аз ти давам пари всеки месец.
Тя ме погледна с онзи неразгадаем поглед, който помнех от детството си – смесица от вина и раздразнение.
– Ами… не стигат – отвърна тя сухо. – Всичко е скъпо. Ти не знаеш колко струва всичко сега.
– Мамо, давам ти 600 лева всеки месец само за тях! – гласът ми трепереше от гняв и отчаяние. – Как не стигат?
Тя замълча и впери поглед в пода. В този момент разбрах, че нещо крие от мен.
В следващите дни започнах да забелязвам дребни неща: нови дрехи на майка ми, кутии цигари, които преди не си позволяваше, празни бутилки от скъпо вино в кофата за боклук. Сякаш парите, които давах за децата, изчезваха някъде другаде.
Една вечер се прибрах по-рано и чух как майка ми говори по телефона:
– Не мога да ти дам повече пари този месец… Дъщеря ми започна да пита…
Кръвта ми застина. Влязох в стаята и тя подскочи.
– На кого даваш парите? – попитах тихо.
Тя замълча дълго. После избухна:
– На брат ти! На твоя брат! Той пак е без работа… А ти имаш стабилна работа, можеш да си позволиш!
Светът ми се срина. Всички онези години, в които се борех сама с две деца, докато брат ми Георги сменяше работа след работа и живееше при приятели… Всички онези пъти, когато майка ми ме уверяваше, че всичко е наред…
– Мамо, аз давам тези пари за децата си! – извиках през сълзи. – Не за Георги! Защо не ми каза?
– Не разбираш… Той е слаб, има нужда от помощ… Ти винаги си била силната…
В този момент осъзнах колко дълбоко са вкоренени старите семейни роли. Аз – „силната“, която трябва да носи всичко на гърба си; Георги – „слабият“, когото всички трябва да спасяват.
В следващите дни вкъщи цареше ледено мълчание. Децата усещаха напрежението. Виктория ме гледаше с онзи тъжен поглед на дете, което разбира повече, отколкото трябва.
Една вечер седнах до майка ми на кухненската маса.
– Мамо, трябва да спреш. Ако обичаш Георги, помогни му да порасне. Аз повече няма да давам пари за него през теб. Ако имаш нужда от нещо за децата – ще купувам директно храната и ще я нося тук.
Тя ме гледаше дълго безмълвно.
– Може би си права… Но не знам как да го оставя…
– Не го оставяш – казах тихо. – Просто му позволяваш да поеме отговорност.
Минаха месеци. Майка ми се промени – или поне се опита. Георги започна работа като охрана в един склад. Децата вече не се оплакваха от гладни вечери.
Но раната остана. Доверието между мен и майка ми вече никога нямаше да бъде същото.
Понякога нощем лежа будна и се питам: Кога семейството се превръща в тежест? И колко дълго трябва да носим чуждите грешки на гърба си? Как бихте постъпили вие?