Мамо, нали ти дадохме парите: Защо децата пак са гладни?

— Мамо, пак ли само филии с маргарин си им давала? — гласът ми трепереше от яд, докато държах телефона притиснат до ухото си. Чувах как майка ми въздъхва от другата страна на линията, а в стаята до мен децата ми се караха кой да гледа първи телевизия. Бях се върнала от работа по-рано, с надеждата да ги заваря нахранени и доволни след уикенда при баба им. Вместо това, дъщеря ми Виктория ме посрещна с думите: „Мамо, пак ядохме само хляб с маргарин и чай.“

След смъртта на татко миналата година, всичко се промени. Той беше човекът, който държеше семейството ни сплотено. Остави ни няколко съседни парцела край селото, които купи с идеята да направи малък рай за всички ни — място за почивка, за бягство от града. Лятото прекарвахме там — децата тичаха боси по тревата, майка ми плетеше на сянка, а аз и брат ми Стефан садяхме домати и чушки. Но сега, когато татко го нямаше, всичко тежеше на майка ми.

— Нали ти дадохме пари за храна? — настоях аз. — Оставих ти 100 лева в петък! Какво стана с тях?

— Ами… купих малко брашно, захар… — започна тя плахо. — После трябваше да платя на Пешо за дървата. Знаеш колко е студено вечер тук.

— Мамо! Децата са гладни! — извиках аз, без да се сдържам.

В този момент чух как Виктория и малкият ми син Борис се карат в кухнята:

— Ти изяде последната коричка! — викна Борис.
— Не съм! Баба каза да я взема аз, защото си ял повече вчера!

Сърцето ми се сви. Винаги съм вярвала, че майка ми ще направи всичко за внуците си. Но напоследък забелязвах промени — беше станала по-раздразнителна, често забравяше неща, а парите сякаш изчезваха безследно.

Вечерта седнахме със Стефан на терасата. Той запали цигара и ме погледна сериозно:

— Мислиш ли, че мама се справя? Понякога имам чувството, че нещо крие от нас.

— Не знам — признах аз. — Но не мога да оставя децата при нея повече така. А и тя все отказва помощта ни.

— Може би трябва да поговорим с нея открито — предложи той.

На следващия ден тръгнахме към селото. Пътят беше познат — завоите през гората, миризмата на бор и влажна земя. Когато пристигнахме, майка ни посрещна на прага с престилка и уморена усмивка.

— Елате, ще ви направя кафе — каза тя.

Влязохме в кухнята. На масата имаше само буркан със сладко и половин хляб.

— Мамо, трябва да говорим — започнах аз внимателно. — Забелязахме, че децата често са гладни. Парите не стигат ли?

Тя сведе поглед:

— Не е лесно… Всичко е толкова скъпо вече. А и Пешо настояваше да му платя веднага за дървата. Ако не бях платила, щяхме да мръзнем.

— Но защо не ни каза? — попита Стефан. — Можехме да помогнем.

Майка ми избърса сълза:

— Не исках да ви притеснявам… Вие си имате свои грижи. А аз… понякога забравям какво трябва да купя. Понякога просто не мога да се справя.

Тогава разбрах — не беше само въпрос на пари. Майка ми се бореше със самотата, с възрастта си, със страха, че вече не е достатъчно силна да бъде опората на семейството.

Вечерта седнахме тримата край огъня в двора. Децата спяха вътре, а ние мълчахме дълго.

— Помниш ли как татко винаги казваше: „Семейството е като градина — ако не го поддържаш, бурените ще го задушат“? — прошепна Стефан.

Погледнах майка си — толкова малка и крехка изглеждаше в този момент. Осъзнах колко сме я оставили сама в битката ѝ.

— Мамо — казах тихо, — няма нужда да носиш всичко сама. Ще ти помагаме повече. Ще идваме по-често, ще пазаруваме заедно… И няма да те оставим сама с децата повече.

Тя кимна през сълзи:

— Благодаря ви… Понякога толкова много ми липсва баща ви…

Прегърнах я силно. В този миг разбрах колко е важно да гледаме не само децата си, но и родителите си. Защото понякога най-голямата болка идва от това да видиш как тези, които са те научили на всичко, започват сами да се губят в живота.

Сега често си задавам въпроса: Кога разбрахме, че родителите ни вече не могат всичко? И как да намерим сили да ги подкрепим така, както те са подкрепяли нас?