Мамо, не искам да порасна: Историята на една майка и нейната вечна дъщеря

– Мамо, можеш ли да ми платиш тока този месец? – гласът на Мария трепери в слушалката, а аз усещам как стомахът ми се свива. Пак същото. Пак аз трябва да оправям нейните проблеми. Поглеждам към календара – 17-ти е, а заплатата ми ще дойде чак след седмица. Но как да ѝ откажа? Тя е моето дете. Винаги е била.

Връщам се мислено назад – Мария беше толкова чувствително дете. Още от малка се страхуваше от всичко ново: първият учебен ден, първата екскурзия, първият рожден ден без мен. Всяка сутрин я водех до училище, държах я за ръка, а тя стискаше пръстите ми до болка. „Мамо, не ме оставяй сама“, шепнеше тя и аз ѝ обещавах, че винаги ще бъда до нея.

Станах майка на 23. Бях сама – баща ѝ замина за Германия и повече не се върна. Майка ми помагаше колкото може, но всичко падаше върху мен. Работех като медицинска сестра в болницата в Плевен, но всяка свободна минута беше за Мария. Помагах ѝ с уроците, ходех на родителски срещи, уреждах ѝ частни уроци по английски, защото тя се притесняваше да говори пред класа. Когато я избраха за роля в училищната пиеса, тя плака цяла нощ – накрая аз говорих с учителката да я освободят.

Годините минаваха, а Мария все така се страхуваше от света. Не искаше да ходи на лагери, не излизаше с приятели, а когато завърши гимназия, настоя да учи в Плевенския университет – „Не искам да съм далеч от теб, мамо“. Радвах се и се тревожех едновременно. Дали не я задушавам? Или просто такава си е тя?

След университета започна работа като счетоводител в малка фирма. Първите месеци всеки ден ми звънеше: „Мамо, шефът ми се кара“, „Мамо, колежката ми ме гледа лошо“, „Мамо, не мога да си намеря място“. Вечер готвех любимата ѝ супа и я чаках да се прибере – понякога плачеше на рамото ми като малко дете.

– Мамо, ще ми помогнеш ли с данъците? – пита ме една вечер.
– Мария, ти си счетоводител! – опитвам се да се пошегувам.
– Да, ама твоите са по-сложни…

И пак аз оправях всичко: плащах сметки, уреждах ремонти, говорех с хазяйката ѝ, когато имаше проблеми с апартамента. Дори когато си счупи ръката миналата зима, аз бях тази, която я водеше по лекари и ѝ готвеше вкъщи.

Приятелките ми често ме питаха:
– Елена, докога ще тичаш след нея? Няма ли да порасне?
– Тя е моята Мария – казвах им. – Аз съм ѝ майка.

Но напоследък усещам умората да ме прегазва. Ставам сутрин с болки в кръста, ръцете ми треперят от напрежение. А Мария все повече разчита на мен. Няма приятел, няма свои хора – само мен има. Понякога си мисля: ако утре ме няма, какво ще прави тя?

Преди месец имахме голям скандал. Бях се прибрала уморена от работа, а тя ме чакаше пред входа.
– Мамо, пак са ми спрели интернета! – почти крещеше.
– Мария, защо не си го оправиш сама? Вече си на тридесет години!
– Защо винаги ми го натякваш? – разплака се тя.
– Защото не мога повече! Не мога цял живот да ти оправям живота!

Тогава за първи път я видях истински ядосана.
– Ако не ти пука за мен, кажи! – извика тя и избяга по стълбите.

Цяла нощ не спах. Въртях се в леглото и си мислех: къде сбърках? Дали не я разглезих? Или просто съдбата ни е такава – две жени сами срещу света?

На другия ден ѝ звъннах:
– Мария, прости ми. Просто съм уморена…
– И аз съм уморена, мамо – прошепна тя.

Оттогава между нас има някаква тишина. Тя идва по-рядко вкъщи, а когато говорим по телефона, разговорите са кратки. Усещам как се отдалечаваме една от друга и това ме боли повече от всичко.

Понякога гледам снимките ни от детството ѝ – усмихнати на морето в Китен, прегърнати на първия учебен ден… И си мисля: дали щях да бъда по-добра майка, ако я бях оставила да падне сама? Ако бях позволила на страха ѝ да я научи на сила?

Сега стоя сама в кухнята и слушам как часовникът тиктака. Чудя се: ще може ли Мария някога да живее без мен? Или аз просто не мога да спра да бъда майка?

Кажете ми вие: кога една майка трябва да пусне детето си? И може ли изобщо една българска майка да спре да „урежда“ живота на дъщеря си?