Мамо, продай къщата – Истината, която не исках да чуя от дъщеря си

– Мамо, трябва да поговорим. – Гласът на Мария трепереше, а очите ѝ се плъзнаха по стария килим в хола, сякаш търсеше опора в шарките му. Навън дъждът удряше прозорците, а аз усещах как нещо тежко се надига в гърдите ми.

– Какво има, Мария? – попитах, макар че вече знаех, че този разговор няма да е лесен.

Тя седна срещу мен, стиснала ръцете си. – Мамо… с Иван много мислихме. Знаеш колко е трудно сега… Цените на апартаментите са безумни, а ние с нашите заплати…

– Мария, кажи направо – прекъснах я, защото не понасях увъртането.

Тя въздъхна дълбоко и изрече онова, което никога не съм си представяла, че ще чуя: – Мамо, трябва да продадеш къщата. С парите ще можем да си купим апартамент. Ще ти намерим хубаво място в някой дом за възрастни или малък апартамент…

В този миг времето спря. Чух само тиктакането на стенния часовник и далечния лай на кучето на съседите. Къщата – тази къща, в която съм израснала, в която съм отгледала Мария и брат ѝ Петър, в която всяка драскотина по стената носи спомен…

– Да продам къщата? – прошепнах. – Това ли е решението ви?

Мария се разплака. – Мамо, не искам да те нараня. Просто… не виждам друг изход. Всички приятели вече имат свое жилище. Иван се чувства безполезен. Аз… аз не мога повече да живея под наем и да броя стотинките за хляб.

В този момент си спомних как преди години баща ѝ – Бог да го прости – ми обеща, че този дом ще остане за децата ни. Как сами боядисвахме стените, как всяка Коледа украсявахме елхата до прозореца…

– А Петър? – попитах тихо. – Той знае ли?

– Говорихме с него. Той няма нищо против. Живее в Германия, няма да се върне. Дори каза, че ако ти е по-лесно, ще помогне с преместването.

Почувствах се предадена. От собствените си деца. От живота. От времето.

– Значи това е? След всичко… просто ще продам всичко и ще се махна? – гласът ми трепереше.

Мария се приближи и хвана ръцете ми. – Мамо, моля те… Не го правим от лошо. Просто… такава е съдбата ни. Виждаш как живеем всички – всеки за себе си, всеки се бори да оцелее.

В този момент вратата се отвори и влезе Иван, мокър от дъжда.

– Добър вечер, лельо Елена – каза той плахо.

– Вечерта не е добра – отвърнах сухо.

Той седна до Мария и ме погледна право в очите:

– Знам, че ти е трудно. Но ако не направим нещо сега… няма да можем никога да имаме свое място. Ще върнем парите, когато можем…

– Пари? – изсмях се горчиво. – Пари не връщат спомени, Иван. Пари не връщат баща ви. Пари не връщат детството ви.

Тишината беше тежка като олово.

На следващия ден цялата нощ не мигнах. Обикалях стаите една по една – спалнята с избелелите завеси; кухнята, където всяка неделя месех питка; градината с люляците на мама…

Спомних си първия учебен ден на Мария – как я снимах пред портата с голямата червена панделка; първата кавга с Петър заради счупения прозорец; последната Коледа с мъжа ми…

Какво е домът? Четири стени и покрив? Или всичко онова, което сме преживели вътре?

На сутринта Мария дойде пак.

– Мамо…

– Реших – казах твърдо. – Ще говоря с брокер. Но имам едно условие: искам последната Коледа тук. Всички заедно.

Мария ме прегърна през сълзи.

Месеците минаха като в мъгла. Брокери идваха и си отиваха; непознати хора разглеждаха стаите ми и питаха дали могат да бутнат стената между кухнята и хола. Всеки път усещах как парче от мен се откъсва.

Петър пристигна от Германия за Коледа. Седнахме всички около масата – аз, Мария, Иван, Петър и малката им дъщеря Ели.

– Мамо, благодаря ти – прошепна Мария.

Петър ме погледна със сълзи в очите:

– Извинявай, че не съм тук по-често…

Погалих го по косата като малък:

– Домът е там, където са хората ти.

След празниците подписах документите за продажба. Последната нощ спах на старото легло и слушах как дъждът барабани по керемидите.

Сутринта заключих вратата за последен път и оставих ключа на перваза.

Сега живея в малък апартамент на петия етаж в панелен блок в „Люлин“. Понякога чувам смеха на деца отвън и си представям Мария и Петър като малки. Понякога плача без причина.

Но когато Мария идва с Ели и ми носи топъл козунак, усещам, че домът може би не е място, а хората, които обичаш.

Питам се: Дали направих правилното? Или просто жертвах себе си заради чуждото щастие? А вие бихте ли могли да продадете дома си заради децата си?