Мамо, върни ми ключовете: Историята на един дом, в който любовта се губи между вратите

— Мамо, пак ли си тук? — изръмжах, докато вратата се затваряше зад гърба ѝ. Беше пет и половина, а тя вече беше разположила чантата си на масата в кухнята, сякаш живее тук.

— Кой ще ти оправи вечерята, ако не аз? — отвърна тя с онзи тон, който не търпи възражения. — Сара пак ще се прибере късно, нали? Каква жена е това?

Стиснах зъби. Сара работеше до късно, защото шефът ѝ в банката я държеше до последния клиент. Но майка ми не искаше да чуе. За нея Сара беше виновна за всичко — че не готви достатъчно често, че не чисти като хората, че не ми глади ризите. А аз… аз просто исках тишина след работа.

Преди година ѝ дадох ключовете — уж за спешни случаи. Но сега тя идваше всеки ден. Понякога дори два пъти през уикенда. В началото Сара се усмихваше насила и казваше: „Това е майка ти, ще свикна.“ После започна да се прибира все по-късно. Вечерите ни станаха кратки и напрегнати.

— Мамо, не е нужно да идваш всеки ден — опитах се да кажа веднъж.

— Ако не дойда, кой ще ти сложи супа? — отвърна тя и ме погледна така, сякаш съм петгодишен.

Сара се прибра към осем. Видя майка ми на масата и въздъхна. Не каза нищо. Само си сипа малко супа и седна до мен. Майка ми я изгледа строго:

— Пак ли работи толкова късно? Жените трябва да са у дома навреме.

Сара стисна устни и погледна към мен за подкрепа. Аз мълчах. Не знаех какво да кажа. Не исках да обидя майка си, но и не исках да изгубя Сара.

Така минаха седмици. Майка ми идваше всеки ден, Сара се прибираше все по-късно, а аз се чувствах като гост в собствения си дом.

Един ден взех отпуск. Реших да остана вкъщи и да видя какво става, когато ме няма. В пет без петнадесет майка ми вече звънеше на вратата.

— О, ти си тук! — изненада се тя.

— Да, мамо. Днес съм си вкъщи.

Тя започна да подрежда кухнята, да мести чашите, да проверява хладилника.

— Сара пак е оставила млякото отворено! — възмути се тя.

— Мамо, моля те… — започнах аз.

— Какво? Да не би да ти преча? Аз само помагам!

В този момент осъзнах — домът ми вече не беше мой. Беше нейният театър, а аз — статист.

Когато Сара се прибра този ден, я прегърнах силно. Тя се разплака на рамото ми.

— Не мога повече така — прошепна тя. — Чувствам се като чужда в собствения си дом.

Тогава взех решение. На следващия ден изчаках майка ми да дойде и ѝ казах:

— Мамо, трябва да поговорим сериозно.

Тя ме изгледа подозрително.

— Искам да ти върна ключовете. Не защото не те обичам, а защото имаме нужда от лично пространство със Сара.

Очите ѝ се напълниха със сълзи.

— Значи Сара е по-важна от мен? След всичко, което съм направила за теб?

— Не е въпрос на важност, мамо. Просто… трябва да порасна. Трябва да имаме свой живот.

Тя тръшна чантата си и излезе без дума повече.

Вечерта беше тиха за първи път от месеци. Сара ме погледна с благодарност и облекчение.

Но майка ми не ми говори цяла седмица. После започна да звъни по телефона — първо рядко, после все по-често. Всяко обаждане беше изпълнено с упреци:

— Как можа да ме изгониш? Кой ще ти мисли доброто?

Понякога се чудя дали постъпих правилно. Дали можех да намеря по-мек начин? Или може би всяко семейство трябва само да намери границите между любовта и свободата?

Сега стоя в тишината на нашия апартамент и слушам как Сара пее под душа. За първи път отдавна се чувствам у дома си.

Но понякога се питам: колко струва спокойствието ни? И дали някога ще бъда достатъчно смел да кажа „не“ на майка си без вина?